Мая е била омъжена. Защо не й е казала? Да не би да е смятала за поражение, че се е омъжила и има спътник в живота? Дали не е бил по-скоро бизнес партньор, с когото да отвори хотел? Или чисто и просто някой, за когото не е искала да се разбира. Последното изглеждаше най-вероятно.
Кутията от боя всъщност е чудесно скривалище, но трябва да я остави на друго място, някъде, където никой няма да се сети да търси и откъдето тя лесно да си взима средства при нужда. В мазето на баща й, разбира се, до всички боклуци, събирани от него през годините: при старото легло на Ева, при гниещите ябълки в старата торба от картофи и развалената пералня. Обърка се и се наложи да започне да брои от начало. Ръцете й се изпотиха, но за сметка на това по-лесно разделяше една от друга гладките банкноти. Скоро щеше да стигне до половин милион, а оставаха много още. Мъжът на Мая. Най-вероятно съмнителен тип. При положение че Мая беше проститутка, какъв трябваше да е съпругът? Наркобарон или нещо подобно. И на двамата им е липсвал морал. „А аз имам ли морал?“, изведнъж се запита тя. Вече наближаваше един милион и купчината започна да намалява. „Вероятно това е част от семейния бюджет на стотици домакини в този град. Пари, предвидени за пелени и консерви.“ Мисълта беше странна. Сега броеше банкнотите от по сто и затова вървеше по-бавно. Банкнотите от по петстотин й се струваха най-хубави — и като цвят, и като дизайн. Красиви сини хартийки. Един милион и шестстотин. С леденостудени пръсти броеше парите по петдесет крони. Ако е записал номера на колата й, ще му отнеме само минути, за да научи и адреса й. Достатъчно е да се обади в автомобилния регистър. Ако въобще е забелязал колата и е имал въображение да надникне в нея и да отчете вероятностите. Навярно силно се е изумил да намери отключена кола, горе в планината, недалеч от вилата. Но той не бе проявил достатъчно голяма фантазия, че да търси в тоалетната. Милион и седемстотин. Плюс няколко банкноти по петдесет. Мая е била близо до целта си. Парчетата фолио блестяха като сребро на светлината от крушката на тавана. Ева ги напъха обратно в кутията и изкачи стълбата. Изглежда поради студа в мазето напрежението в крака й сякаш понамаля. Черните й коси се спускаха на замръзнали клечки върху врата й. Остави кутията в мокрото помещение и влезе в банята. Взе набързо душ и се облече. Този път милионерът в огледалото имаше по-напрегнат вид. Трябва да се сдобие с покривало за колата, в случай че той души наоколо. А още по-добре е да си купи нова кола. Някое „Ауди“. Не от най-големите и при това втора ръка. Изведнъж се сети, че не бива да го прави. Предпазливостта налага да се ограничи само до мляко и хляб, както преди. Дори Омар ще се зачуди, ако пазарската й кошница започне да набъбва. Закуцука към мокрото помещение и отново взе кутията. Трябва да изчезне от къщата. Всъщност имаше възможност да се преместят да живеят другаде. В един кухненски шкаф Ева намери алуминиево фолио. Опакова внимателно пачките и сложи в кутията всички без една. На нея постави парче непрозрачно тиксо, замисли се за малко и отгоре написа „Бекон“. После мушна пакета във фризера. Нямаше смисъл да остава изведнъж безпарична. Шестдесетте хиляди в малката кутия бяха значително понамалели. Облече се и излезе. Първо надникна в пощенската кутия, за която съвсем беше забравила. Вътре имаше зелен плик от държавния Съюз на художниците. Усмихна се изненадана. Стипендията й беше пристигнала.
— Добър знак е, че си започнала да излизаш нощем — усмихна се баща й.
— Как така?
— Снощи звънях цяла вечер, докато не стана единадесет.
— А, да, бях излязла.
— Намери ли най-накрая кой да те топли? — попита той с надежда.
„Щях да умра от студ и през половината нощ седях в лайна до кръста.“
— В известен смисъл, да. Не ме разпитвай повече.
Тя се опита да звучи потайно, прегърна го и влезе. Кутията беше в багажника. Смяташе по-късно да я вмъкне в мазето.
— Имаше ли да ми кажеш нещо специално? — попита тя.