— Боже, какви ги говориш? — баща й вдигна поглед към нея.
Ева се изпоти.
— Ужасно е, че си толкова скептично настроена! Не ги ли залавят винаги бързо? Та ние живеем в малък град.
— Случва се да сгрешат — обясни лаконично Ева.
Докато дъвчеше старателно твърда коричка хляб, в нея се зароди решение. Трябва да предприеме нещо.
— Със сигурност много мъже с бяла кола и без алиби са посещавали… тази жена.
Тя изяде сандвича и се изправи. Прибра масата. Изми чиниите, мушна портфейла си между два вестника в хола и си взе връхната дреха. Прегърна баща си бързо.
— Скоро пак ще се видим — обеща тя и помаха.
— Дълбоко се надявам.
Той също махна с ръка и бутна навътре ченето си, което падаше, когато се усмихваше твърде широко. После проследи с поглед „Опел“-а, подскачащ по неравния път. Той усети, че треперенето му се усилва, както винаги, когато остане изведнъж сам, след като дълго е имал компания. Малко по-късно тя се спусна с голяма скорост към тунела. „Отивам на улица «Росенкранц», за да разбера кой е той.“ В колата беше чантата й за през рамо и в комбинация с дългата пола би минала за продавач или проповедник от секта. Надяваше се да види жена му или да размени някоя дума с момченцето, ако е негово, както предполагаше. Нали „Свидетелите на Йехова“ ходят винаги облечени в поли? И всички са с дълги коси или поне когато Ева беше малка. Или май бяха мормоните? Не е ли все едно? Навлезе в тунела. Бързо погледна в огледалото негримираното си лице, но го видя само като кратък оранжев отблясък заради лампите, отразяващи се в очите й. Не можа да се разпознае. Стисна здраво кормилото, защото усети нещо у нея да се надига под черното палто. Не беше изпитвала това чувство от детските дни, прекарани с Мая. Страстта й изчезна с течение на времето: заради тежкия брак, заради купищата неплатени сметки, притеснението за наднорменото тегло на Ема, разочарованието от неуспеха като художник. Чувството започваше някъде от гърдите, бавно се спускаше и спираше в слабините. Караше я да се чувства жива, даваше й увереност, че ако се върне в ателието, ще създаде страшно силна картина, породена от основателен гняв, по-силна от която и да е друга. Настроението й се повиши, пулсът й се учести, а яркооранжевата светлина от тавана на тунела продължи да поддържа огъня чак докато стигна до центъра. Тогава тя мина в дясното платно и се отправи към улица „Росенкранц“.
Понеже беше рано, около цветните постройки не се виждаха хора. Мина бавно край зелената кооперация и паркира зад навеса за колелета в края на жилищния комплекс. Преметна чантата през рамо и забързано тръгна между къщите, като се опитваше да си придаде целенасочен и доволен вид, сякаш носи радостно известие в голямата чанта. Същевременно си отбелязваше подробностите наоколо — стативите за велосипеди, малкия квадрат с люлка и пясъчник, сушилните и живия плет с остатъци от жълти цветя. Тук-там върху малките градински участъци лежаха захвърлени избелели пластмасови играчки. Ева сви към зелената кооперация и тръгна към първата входна врата. Надяваше се да разпознае русокосата жена, ако се появи — беше кльощаво създание с превзети маниери. Ева погледна домофоните. Избра горното копче, на което пишеше Хеланд, но не го натисна; първо имаше нужда да събере смелост. Надзърна през прозореца на вратата, но стъклото беше с мрежеста шарка и не се виждаше нищо. Не чу и никакъв шум и затова се стресна силно, когато вратата изведнъж се отвори и срещна погледа на мъж. Не беше Елмер. Във всеки вход живееха само по две семейства. Тя кимна и се отдръпна настрани, за да му направи път. Имаше вид на мнителен човек. Ева бързо прочете имената на домофоните.
— Хеланд? — попита тя.
— Да, аз съм.
— О, тогава значи търся Айнарсон!
Той се обърна след нея, преди да изчезне към гаража, а тя се вмъкна във входа като крадец.
На порцелановата табела с имена, нарисувана доста непрофесионално, имаше три фигури: баща, майка и дете със съответното име под всяка — Юрун, Егил и Ян Хенри. Ева поклати бавно глава и тихо се измъкна навън. Егил Айнарсон, улица „Росенкранц“ № 16. „Знам кой си и какво си направил. Скоро ще ти го разкажа“.
Отново си беше вкъщи, дълбоко замислена.
Всички други задачи останаха в сянка, всички скрупули се спукаха като сапунени мехурчета, едва стигнали до повърхността на съзнанието й, целият преживян ужас се превърна в сила за действие. С вътрешното си око виждаше нещастния шофьор — дебел и оплешивяващ. Сега вероятно седи в стаята за разпити, пие нес кафе и пуши цигара след цигара. Цигарите вече не са му вкусни, но поне има какво да държи в ръцете си. Какво би правил с тях иначе, когато навсякъде около него седят униформени полицаи, които внимателно наблюдават именно ръцете му, за да разберат дали е убил Мая точно с тях. Естествено ще направят ДНК тест, но ще отнеме време, вероятно седмици, а той ще чака. И макар да не е спал с Мая въпросната вечер, те ще го смятат за потенциален убиец. Ще се държат, разбира се, човешки, независимо че става дума за убийство — най-жестокото и грозно от всички престъпления. Въпреки това й беше лесно да си представи как някой грубиян с пронизващ поглед изстисква и остатъка от неговата самоувереност и достойнство. С цялото си мълчаливо търпение Сейер е в състояние да се преобрази и да се превърне в истински кошмар. Не е невъзможно. Някъде жена му хлипаше, обезумяла от ужас. В крайна сметка никога не сме сигурни един в друг.