В шкафа Ева намери дрехи, които не носеше — стар панталон с джобове на бедрата; дебел, груб, неудобен и изобщо не й отиваше. Затова беше подходящ за случая. Ако си смени външния вид, ще бъде по-лесно. Черно поло и бели гумени ботуши подхождаха за момента. После седна на масата за хранене с лист и молив, чийто край задъвка. Харесваше й вкусът на шуплестото дърво и мекият графит, така както й харесваше леко да облизва потопените в терпентин четки. Не беше разказвала на никого за тайния си лош навик. След три опита завърши текста — кратък и изчистен, без натруфености. Сметна, че преспокойно ще мине за текст, написан от мъж. Същевременно се възхити на собствената си енергичност, нещо ново за нея, неподозирана сила, водеща я напред. Отдавна й беше липсвала. Досега Ева се бе движила мудно и без тонус. Липсваха й стимули. Сега обаче набра скорост. Мая щеше да одобри поведението й.
„ПЛАЩАМ МНОГО ДОБРЕ ЗА КОЛАТА, АКО РЕШИТЕ ДА ПРОДАВАТЕ“.
Само толкова. И подпис. Поколеба се какво име да напише, защото нейното собствено не бива да се споменава. Трудно го измисли, понеже всяко име й звучеше глупаво. Най-накрая дойде от само себе си — действително име, но непознато за него, и действителен телефонен номер, но тя не живееше там. След деветнадесет часа. Така, готово! Отказа се от дамската си чанта и палтото и облече стара пухенка, като мушна бележката в джоба. Без да се замисли, намери ластик и си върза косата. Спря пред огледалото в коридора, за да провери резултата и видя непознато същество с щръкнали уши. Приличаше на едро малко момиче. Не се притесняваше, защото не беше особено суетна. Най-важното беше да не прилича на себе си. Накрая влезе бързо в мазето, прерови раклата и намери стар сак за риболов, останал от Юстайн. На дъното му напипа нож. Дълъг и тънък, той се побираше точно в джоба на бедрото й. Малко сигурност за сама жена. За сплашване, в случай че Егил Айнарсон намисли някоя глупост.
Паркира на голямо разстояние до ъгъла на градската баня. Охранителите не се виждаха; сто процента трябваше да се надзирават и други райони. Вероятно се навъртаха около гардеробите на персонала и тоалетните и държаха под око складовете с бира и минерална вода. И тук имаше брак, както и на останалите работни места. Ева прекоси улицата и се промъкна покрай бариерата. Отново я изуми броят бели коли, но тя машинално се насочи към мястото, където намери колата последния път. Сега обаче не беше там. Прокрадна й се обезпокоителната мисъл, че днес той не е на работа — най-сетне е получил нервна криза и е избягал. Или беше вечерна смяна. Независимо от това, Ева продължи да върви между редиците коли. Друг вариант беше да е чул вече за шофьора и да се чувства по-спокоен от всякога. „Рено“, що за нелепост! От време на време поглеждаше бързо през рамо, но така и не видя никого. Пъргаво обиколи мястото и накрая намери „Опел“-а съвсем в дъното. Този път колата стоеше накриво върху маркираното поле, сякаш шофьорът е бил притиснат от време. „Определено ще ти стане още по-тясно“, измърмори Ева. Извади бележката от джоба, разгъна я и я закрепи под чистачката. Остана няколко секунди да се любува на колата, в случай че от някой прозорец я наблюдаваха. После се върна и подкара към главната улица на града. Обзе я усещане сякаш е на старта на маратон, за който не е тренирала предварително. Задачата я завладя изцяло, но тя се чувстваше в отлична форма, отпочинала и твърдо решена да действа. Щеше да запомни завинаги този ден: понеделник, пети октомври, леко облачно, подухваше свеж вятър.