Той се настани доволен.
— Искам чаша „Тия Мария“ с кафето.
— Знам.
— Знаеш ли? Знаеш, че днес е пети октомври?
— Да. Няма да забравя тази дата никога. Пиеш по чаша „Тия Мария“ за мама, както тя те помоли.
— По този повод бъди по-щедра.
— Винаги съм щедра, нали си те зная.
Той си получи ликьора. Седяха, пиеха кафе и гледаха през прозореца. Не ги притесняваше, че мълчат, защото бяха свикнали да го правят. Загледаха се в плевнята на съседа, после в кленовото дърво в наситено червено и жълто. Откриха, че кората започва да се бели.
— Скоро ще отреже това дърво — обади се баща й тихо. — Виж, от едната страна почти не са останали клони.
— Но с него е красиво. Иначе ще стане много голо.
— Да, но е болно. И без това вече е загубено.
— Трябва ли да се отсичат такива големи дървета само защото вече не са съвършени?
— Не, не заради това, а защото е болно. Той вече е засадил ново, ето там вляво.
— Малкият стрък?
— Да, всъщност в началото са такива. Ще стане голямо постепенно, но ще отнеме едно четиридесет-петдесет години.
Ева отпи от кафето и тайно погледна часовника. Вече отдавна трябва да си е вкъщи. Прочел е бележката й и вероятно обсъжда с жена си дали да продава. А, не, по-скоро ще реши сам. Или ще звънне на някой приятел, за да се посъветва колко да иска за добре поддържаната „Манта“. Ева се надяваше да не пита нея, защото тя нямаше никаква представа. Би могла да отговори, че самата тя ще се посъветва първо. Сигурно в момента я мие, а отвътре я чисти с прахосмукачка. Или е прочел бележката, изсумтял е презрително и я е изхвърлил. Имаше вероятност вятърът да я е духнал изпод чистачката и изобщо да не я е прочел. Сега седи пред телевизора с краката на масата и пие бира. А жена му шета наоколо и прави знак на малкия да пази тишина поне докато татко гледа новините. А може да е в центъра с бандата и да играят боулинг. Продължи да мисли и отново отпи от кафето. Имаше хиляди възможни причини той да не се обади. Но имаше и друга причина. Пари. Щеше да стане ясно дали е алчен колкото нея, какъвто тя предполагаше, че е. При това се открива добра възможност да се отърве от нещо, което го свързва с убийството. Чашата се движеше към устата й, а погледът й бе забит в болното дърво навън, когато телефонът звънна. Тя се изправи рязко, кафето се разля върху брадичката й.
— Какво става? — баща й я гледаше учуден.
— Телефонът ти звъни. Аз ще вдигна.
Изтича до работната стая. Затвори внимателно вратата след себе си. Изчака малко да се успокои, преди да вдигне слушалката с треперещи ръце. Не беше сигурно, че е той. Предположи, че се обажда домашната помощница, за да каже, че е болна, или Ема, или някой, набрал номера грешно.
— Лиланд? — попита той тихо.
За миг настъпи тишина. Гласът му звучеше неуверено, сякаш се страхуваше, че го правят на глупак. А може и да предчувстваше някаква опасност.
— Става дума за един „Опел Манта“. Искам да говоря с Лиланд.
— Аз съм.
За части от секундата тя остана поразена, че чува гласа му.
— Значи сте заинтересован?
— Мислех, че по-скоро вие сте. Предполагах, че ме търси мъж.
— Има ли разлика?
— Не, в никакъв случай. При положение че сте наясно за какво става дума.
— О, и още как! — изсмя се кратко тя. — Става дума за пари, нали? Почти всичко се продава, ако цената е добра — опита се да звучи наперена. Не беше трудно.
— Е, да, значи да очаквам добра цена.
— Да, ще бъде, ако колата е толкова добра, колкото изглежда — сърцето й подскачаше лудо под пуловера. Тонът му беше сърдит, тя усети, че няма да може да го излъже.
— Колата е отлична. Има само един малък теч.
— Окей, това ще се оправи. Нали мога да я видя?
— Разбира се. Още тази вечер, ако искате. Измих я с маркуча и я поспретнах. Но освен това трябва и да се изпробва.
— Не си представям да я купя, без да я изпробвам.
— Още не е сигурно, че ще я продам.
И двамата замълчаха. Ева усещаше как по линията между тях се носи враждебност, без да разбира напълно от какво е породена. Все едно се мразеха от дълго време.
— Часът е седем и десет. Първо имам да свърша нещо, но дали ви е удобно да бъдете в града в… девет и половина, да кажем? Всъщност в града ли живеете?
— Да — отговори тя кратко.
— Тогава да се видим… до автогарата?