— Чудесно. В девет и половина. Ще ви видя, когато дойдете. Аз ще стоя до павилиона.
Той затвори, а тя остана за момент заслушана в телефонния сигнал. Баща й извика от кухнята. Загледа слушалката, учудена от неговото безразличие. Сякаш нищо не се е случило. Точно така звучеше. За него въпросът беше приключен и забравен. Сега го интересуваха парите. Същото обаче важеше и за нея. Тя потрепери. Върна се и отново седна на масата. Всичко се случи толкова бързо. Сега трябва да събере мислите си, но сърцето й биеше все по-силно и осъзна, че лицето й е с повече цвят от обикновено.
— Кой беше? — полюбопитства баща й. — Не беше ли по-добре аз да вдигна?
— Грешка.
— Така ли? Отне много време, докато се разберете.
— Не, просто човекът се оказа приказлив. Симпатяга. Питаше дали искам да купя колата му.
— И таз добра! Тези неща трябва да ги оставяш на други. Когато решиш да сменяш колата, помоли Юстайн за помощ.
— Няма да забравя.
Тя напълни чашата с кафе и отново се загледа в кленовото дърво. Наистина беше грозно, защото кората му се цепеше. Приличаше на голяма болезнена рана.
Ева чакаше в тъмнината. Вятърът се бе усилил и връхлиташе на талази върху покрива на автогарата. Конската опашка я удряше по замръзналите уши. Косата й сега не ги топлеше както обикновено. Мислите й летяха напосоки насам-натам и стигнаха до времето, когато бяха момичета. Видя я пред себе си много ясно — беше сцена от едно лято, май бяха на единадесет. Мая беше облякла американския си бански, с който се гордееше изключително. Беше подарък от чичо й, онзи, който ходеше на китолов и винаги носеше вкъщи нещо интересно. Понякога и Ева намазваше по нещичко — кутии с шоколад и дъвки. Банският костюм беше яркочервен и смешно набръчкан. От многобройните пришити ластици материята се къдреше на малки балончета. Никой друг нямаше такъв бански. Когато Мая излизаше от водата, балончетата, напълнени с вода, ставаха големи и тя заприличваше на огромна малина. Сега Ева виждаше точно тази сцена — Мая излиза от водата, водата се стича по тялото й и се разпенва около краката й, косата й е още по-черна, защото е мокра, а банският й е най-хубавият на целия плаж. Отново и отново Мая излиза от водата. Усмихва се широко и разкрива белите си зъби, защото все още не знае нищо за бъдещето и начина, по който всичко ще приключи.
Парите се намираха на сигурно място в мазето на баща й. Тя почти захвърли кутията в един ъгъл, та да изглежда без никаква стойност, точно както изглеждаше и под навеса горе на вилата. Баща й никога не слиза долу, защото стръмната стълба му създава затруднения. Никой не слиза долу. Освен ако домашната помощница няма работа там, но според Ева това бе малко вероятно. Домашните помощници не влизат в мазета и тавани, както пише в инструкциите.
Ева не беше виждала по-грозна сграда от автогарата — сива маса бетон с голи прозорци. Паркира колата зад нея, близо до железопътната линия. Облегна се на павилиона и започна да гледа тайно нагоре към моста, откъдето знаеше, че той ще дойде. Ще завие надясно, ще се скрие за момент при банката, а после ще се спусне към павилиона „Нарвесен“. Няма да излезе и да поздрави, защото не е в стила му. Ще остане в колата, ще залепи нос на предното стъкло и ще я зазяпа. Най-много да кимне леко като знак тя да се качи. Ще бъде принудена да седне до него и само скоростният лост ще ги дели. Когато са в кола, хората седят много близо един до друг. Ще долавя миризмата му и ще чува дръпнатия му враждебен глас в непосредствена близост от лявата си страна. Ева се изкашля нервно, обмисляйки първата си реплика. Дали да не му каже нещо, от което кръвта във вените му да замръзне? Отхвърли идеята и загледа колите по моста, които преминаваха неспирно и равномерно. Не можеха да се измъкнат бързо от този обрулен от вятъра град. Всички имаха цел, никой не се мотаеше небрежно, не и във вечер като тази. Близо до гаражите автобусите избръмчаваха приглушено и хората се вмъкваха на светло и топло. Има нещо много приятно в червените автобуси. В приведения над кормилото благонадежден шофьор, който кима мързеливо всеки път, когато в ръката му издрънчават монети, в бледите лица зад прозорците, вторачили поглед навън. Автобусите са неутрална територия, там човек остава със собствените си мисли, седейки на топло. На Ева изведнъж й се прииска да седне до един от прозорците, да обиколи града в автобуса и да види как пътниците намират вратите на своите огнища. А вместо това тя стои тук и трепери от студ, разтривайки замръзналите си ръце в тънки ръкавици, и чака един убиец. Колата му изведнъж изскочи от ъгъла и Ева изпусна целия въздух от дробовете си, които от този момент започнаха да се пълнят и изпразват с необичаен ненарушим ритъм, сякаш към тях е прикрепен апарат за изкуствено дишане. Беше важно да запази концентрацията си, не бива да се издава, а да опипа почвата внимателно. Той намали, освободи от скорост и се облегна на страничния прозорец. Изражението му беше глуповато и леко скептично. Ева отвори вратата и се настани вътре. Ръката му стисна здраво скоростния лост, сякаш е играчка, която той инатливо не желае да дели с друг, и предупреждава за това. После той кимна леко.