Тя се пресегна за колана.
— Първо направи една обиколка, след това аз ще я изпробвам.
Той не отговори, а включи на скорост и тръгна да обикаля всички маркирани за автобусите полета. Усещаше, че той очаква тя първа да заговори, нали тя беше поела инициативата и искаше нова кола.
„Да ме вземат дяволите, не съм страхлива“, помисли си Ева.
— Значи се осмеляваш да вземаш непознати на пътя? — подхвърли тя закачливо.
Часът беше двадесет и един и четиридесет на пети октомври и досието на Ева беше чисто като сняг.
Лявата му ръка лежеше мързеливо върху кормилото, а дясната не изпускаше невисокия скоростен лост. Ева наблюдаваше късите, широки длани с дебели пръсти. Бяха гладки, без косми, лявата на волана отпусната, а другата на лоста — подобна на лапа на хищник. Напомняха й за слепите и безцветни водни животни, които беше виждала в книжките на Ема. Бедрата му бяха къси и налети и заплашваха да разпорят шевовете на дънките. Тясното кожено яке с ластични ръбове беше разкопчано и коремът му стърчеше все едно е в петия месец.
— Значи сега искаш да си вземеш „Манта“? — попита той и взе да се клати напред-назад в седалката.
— Малко съм сантиментална. Едно време имах, но се наложи да я продам. Така и не я прежалих.
Същевременно си мислеше: „Седя до него и приказвам, все едно нищо не се е случило.“
— А какво караш сега?
— Една стара „Аскона“ — усмихна се тя. — Определено не е същото.
— Абсолютно не.
По средата на моста той даде ляв мигач към главната улица.
— Карай към Фосен — подкани го тя. — Там има подходящи терени за високи скорости.
— Така значи?! Скачаш върху педалите, а? — изцвили той и пак се заклати.
Този лош детински навик го правеше да изглежда елементарен и примитивен, какъвто си го спомняше тя. До него се чувстваше зряла, въпреки че вероятно бяха връстници или той да беше с няколко години по-млад. Шкембето му изглеждаше твърдо като скала и оставаше неподвижно, когато той се люлееше. Бледото му лице проблясваше на светлината от всяка подмината улична лампа. Безлично и почти безизразно лице.
— Ще карам до летището, а ти ще караш на връщане. Достатъчно ли е?
— О, да!
Той разпери дясната си ръка, за да проветри потната си длан, и постепенно увеличи скоростта. Пълната фигура в тесни дрехи напомняше на натъпкан свински колбас. Той със сигурност е много по-силен от нея. Във всеки случай показа, че е по-силен от Мая. Освен това тогава беше отгоре. Ева се опита да си представи какво би станало, ако Мая беше по-бързата и бе забила ножа в него. Двете щяха да останат с един труп. Странно, и това можеше да се случи. Общо взето, животът е случайност.
— Тази е GSi-версия, просто да знаеш.
— Да не ме вземаш за пълен профан?
— Не, не, споменах го между другото — промърмори той. — Поне не е износена, имаш думата ми. От нула до сто километра за десет секунди. Можеш да я напрегнеш до двеста, ако си обиграна. Между другото, жените карат по странен начин — заяви той и се заклати, — оставят автомобила да взема решенията. Седят си и просто се возят.
— За мене е достатъчно бърза. И седалките са хубави — добави Ева.
— „Рекаро“ са.
— Шибидахът автомат ли е?
— Не, трябва да го навиваш, което е много по-добре, защото автоматичният се разваля по-бързо. И е адски скъпо да го поправяш. Багажникът е четиристотин и деветдесет литра и има лампичка. Ако, например, ти се налага да излизаш с детска количка или нещо подобно.
— Еха, какъв комплимент! А много ли гълта?
— Не, нормално. Седем-осем на сто. Някъде около девет в градско. Толкова трябва да очакваш.
— Няколко пъти я гледах — изплъзна се от устата й.
— Нима? Не е ли твърде много? — В гласа му се долови подозрителност.