Минаха няколко секунди, преди тя да отвори. За полата й се държеше слабо момченце.
— Госпожо Айнарсон — той се поклони леко, — дали мога да вляза?
Кимна му едва доловимо и не съвсем охотно, но пък не общуваше с много хора. Той стоеше твърде близо и тя усети миризмата му — смесица от кожено яке и дискретен афтършейв.
— Не съм научила много повече от есента — каза тя неуверено. — Освен че е убит. Но за това сякаш бях подготвена. Защото, като видях как изглежда колата…
Прегърна с една ръка детето, сякаш искаше да защити и двамата.
— Но вече сме го открили, госпожо Айнарсон. Не мислите ли, че нещата ще се променят малко? — замълча и зачака.
— Бил е някой идиот, който е искал пари — поклати глава, объркана. — Портфейлът му беше изчезнал. Казахте ми, че портфейлът му е изчезнал. Нищо, че е имал само сто крони. В днешно време хората убиват и за дребни пари.
— Обещавам да не ви отнемам много време.
Тя отстъпи и тръгна навътре през антрето. Сейер спря, преди да влезе в хола, и се огледа. Винаги го изумяваше, даже ужасяваше, колко си приличат хората. Личеше си по стаите и по мебелировката. Едно и също навсякъде, разположено еднакво симетрично, с телевизора и видеото като своеобразен център спрямо останалата покъщнина. Тук семейството пропълзяваше, за да се сгрее. Госпожа Айнарсон имаше розова кожена гарнитура и бял килим с дълъг косъм под масата. Беше стая, обзаведена с женски маниер. Живяла сама шест месеца, вероятно бе използвала времето, за да се отърве от всякакъв мъжки почерк, ако въобще е имало такъв. Предишния път, както и сега, той не забеляза никакви следи на липса или любов към мъжа, когото намериха в черните води на реката, надупчен и сив като стара гъба. Отчаяние предизвикваха практически неща. Като например как щеше да преживява тя, как щеше да излезе от положението и да намери друг мъж, когато няма възможност да наеме бавачка. Тези мисли му развалиха настроението. Загледа се в снимката от сватбата над канапето. Беше твърде помпозна с изрусената млада Юрун, а до нея Айнарсон, тънък и дълъг, гладко избръснат като за първо причастие, но с редки мустачки. Двамата явно са позирали старателно пред посредствен фотограф, заинтересован повече от това как изглежда всеки поотделно, а не заедно един до друг.
— Останало е малко кафе — несигурно го покани тя.
Той прие. Щеше да е добре да държи нещо, дори да е дръжката на чаша. Момченцето изтича след майка си към кухнята, но се спря до вратата и го погледна скришом. Беше слабо дете, с леко луничав нос и много дълъг бретон, който постоянно падаше над лицето. След някоя и друга година щеше да заприлича на мъжа от сватбената снимка.
— Забравих как се казваш — заговори го Сейер предразполагащо.
За момент момченцето не искаше да каже името си, завъртя обутото си в гуменка краче върху линолеума и се усмихна срамежливо.
— Ян Хенри.
Сейер кимна:
— Ян Хенри, вярно. Мога ли да те попитам нещо, Ян Хенри? Събираш ли значки?
— Имам двадесет и четири. Закачени са на шапката ми.
— Донеси я да я видя — Сейер се усмихна — и ще ти дам още една. Със сигурност нямаш такава.
Малчуганът зави зад ъгъла и тръгна към детската стая. Върна се с шапката на главата. Беше му голяма. Свали я с голяма тържественост.
— Много гадно боде отвътре — обясни детето, — и затова не мога да я нося.
— Виж! Полицейска значка. Даде ми я госпожа Бренинген в участъка. Много е хубава, нали?
Момчето кимна утвърдително. Започна да търси почетно място върху шапката за малката жълта игла, отстрани без колебание значка с Кристин и Хокон2 и закачи новата точно в средата. Майката влезе и се насили да се усмихне.
— Отиди в стаята си, трябва да си поговоря с този човек.
Малкият си сложи шапката и изчезна.
Сейер отпи от кафето и загледа госпожа Айнарсон; тя пусна две бучки захар в чашата си, от ниско, за да не пръска. Беше си свалила халката. Пътят на косата й беше тъмен, а обилният грим около очите й придаваше сърдито изражение. Всъщност беше сладка, малка и спретната. Вероятно не го знаеше. Вероятно като повечето жени беше недоволна от външния си вид. За разлика от Елиза, помисли си той.