— Първо трябваше да намеря пари.
— Въпросът е дали имаш достатъчно.
— Имам.
— Не си питала за цената.
— Не съм мислила. Добре, аз ще дам моето предложение и ти ще го приемеш.
— Боже, говориш като мафиотски бос.
— Мда.
— Всъщност не искам да я продавам.
— Не, но обичаш парите като всички останали, така че ще намерим решение.
Тя се завъртя леко и усети ножа, опиращ в бедрото й.
„Да ме вземат дяволите, не съм страхлива“, повтори си Ева.
— А предложението ти… — той се прокашля — колко е?
— Определено ще ти хареса да разбереш. Първо обаче ще я изпробвам и ще проверя двигателя и шасито. Искам да я видя и на дневна светлина. И разбира се, да направя преглед в КАТ.
— Абе, ти искаш ли „Манта“ или не?
— Не каза ли, че не искаш да продаваш?
В топлото и влажно купе настана тишина. Прозорците се запотиха. Той включи вентилатора. Ева се обърна, за да види града за последно. От новостроящия се железопътен мост тук-там примигваха искри от заваряване. Колите постепенно се смаляваха в далечината, а те наближиха участъка, където уличното осветление свършваше. На околовръстното шосе той сви наляво и продължи нагоре по южната страна. Тук реката, макар и по-спокойна, течеше все пак силно. След няколкоминутно мълчание той изведнъж сви надясно и се спусна бавно по каменистия път край една горичка. Летището остана от лявата им страна. Спря чак долу до реката на открито място. Ева не се чувстваше добре, защото наоколо беше безлюдно. Моторът, все още включен, бучеше сигурно и равномерно. Нямаше никакво съмнение, че колата е в добро състояние.
— Идеално място за риболов — кимна той и дръпна ръчната спирачка.
— Деветдесет и две хиляди — изстреля тя бързо, — възможно ли е? Нали не си превъртал брояча?
— Не, по дяволите, подозренията трябва да имат граница.
— Струва ми се твърде малко. Това е типично мъжка кола, а вие карате повече. Моята „Аскона“ е от осемдесет и втора, а е изминала сто и шестдесет хиляди.
— Е, при всички случаи имаш нужда от нова кола. Ще хвърлим ли поглед под капака?
— Страшно е тъмно.
— Взел съм фенер — изключи мотора и излезе навън.
Ева събра сили и отвори. Силен порив на вятъра отскубна вратата от ръката й.
— Проклето време!
— Да, нарича се есен.
Той вдигна капака и го закрепи.
— Ще ти призная, че днес измих двигателя. Но иначе нямаше да видиш нищо.
Ева застана до него и се загледа в лъскавия двигател.
— Брей! Истинско сребърно бижу!
— Да, нали? — обърна се към нея и се захили. Единият му кучешки зъб липсваше. — При „Опел“-ите разположението е идеално. Адски е лесно да човъркаш вътре.
— Сигурно, но аз няма да го правя сама.
— Твоя воля. Имам някои резервни части; вървят с колата, в случай че я купиш.
— А ти какво ще си вземеш след това?
— Още не съм сигурен, но ми се ще да е „Бе Ем Ве“. Ще видим. Зависи от прехваленото ти предложение.
Той се наведе отново, а Ева се загледа в задника му, опънал дънките. Бяха се смъкнали — между колана и коженото яке се виждаше широка ивица гола кожа, бяла и отпусната като хлебно тесто.
— Този теч на гориво… мисля, че проблемът е тук. Нужен е само един уплътнител. Струва около тридесет-четиридесет крони. Вкъщи имам такъв.
Ева не отговори. Беше се зазяпала в задника, в бялата кожа и сплъстените кичури светла коса. На темето му имаше плешивина. Забрави да отговори. Заслуша се в равномерното и приглушено ромолене на реката. Мислеше за бедния шофьор, който сигурно още седи в стаята за разпити. Нес кафето му е омръзнало и се мъчи да измисли алиби. Невинаги човек има алиби, а дори и да има, понякога не иска да го използва. Нищо чудно да си има приятелка, но да не желае да я споменава, за да не провали брака си, ако след случилото се вече не се е провалил. Какво ще си помислят съседите?! И какво трябва да измислят да кажат внуците му в училище, когато тръгнат слуховете, че дядо им вероятно е убиецът на онази проститутка от улица „Турденшиолд“. Сигурно е със слабо сърце. Ами ако получи инфаркт и умре, докато го разпитват. В рискова възраст е, петдесет и седем годишен. Не, няма никаква приятелка. Той само мечтае за такава и онази вечер е обикалял с колата, за да се разсее. Спрял е до някоя сергия за хотдог и си е хапнал или е вървял покрай реката и е дишал чист въздух. Но никой не му вярва, защото възрастните мъже не обикалят нагоре-надолу с колата без цел и посока. Или са сексуално извратени, или си имат любовница. „Няма да се хванем на това със сергията за хотдог, измисли нещо по-умно. И така, питаме те за последен път. Кога за последно беше у Мари Дурбан?“