— Погледни! Ето ти фенера.
Беше се изправил и тикна фенера в ръката й. Тя остана неподвижна, насочила светлината към тревата.
— Ако искаш, аз ще осветявам, за да разгледаш.
— Не… — заекна тя. — Не е нужно. Наистина изглежда добре. А и аз разчитам на теб. Да купиш кола е въпрос на доверие.
— Все пак е хубаво да поогледаш. Да разбереш колко е добра. Малко са тези, които се грижат за колите си като мен. И е имала само още един собственик. При това никой друг не я кара, жена ми няма книжка. Казвам ти, предложението ти трябва да си го бива! Преди да подпишем договора, искам да си огледала всичко. Да не дойдеш после да мрънкаш за това и онова!
— Не съм идиот — тросна се Ева. — Що се отнася до колата, мисля, че мога да ти имам доверие.
— Можем да се обзаложим. Но жените невинаги схващат, та затова исках да обясня. Случва се, да речем, да кроят нещо лошо.
„Ножът“, сети се Ева.
Той подсмръкна и продължи:
— Трябва да съм сигурен, че с теб ще направим добра сделка.
Тя потрепери. Вдигна фенера и го насочи към лицето му.
— Насреща съм. Плащам и получавам стоката, която искам. Какво ще кажеш, не е ли странно как всичко се купува с пари?
— Още не съм чул предложението.
— Ще го чуеш след прегледа в КАТ.
— Не каза ли, че ми имаш доверие?
— Само по отношение на колата.
— Как трябва да го разбирам? — изсумтя той.
— Помисли малко!
Реката се надигаше във висока дъга, разпенваше се и пак спадаше. Той поклати недоверчиво глава и отново се наведе към двигателя, като взе да мърмори:
— Жените създават гадни проблеми. Да дойде и да измъкне невинен тип от топлия гараж в тая проклета буря, само за да дрънка глупости!
— Невинен?
Ева усети, че губи почва под краката си. Прималя й и й се зави свят. Наложи се да се подпре на колата. Стоеше от лявата страна, до металната пръчка, на която се крепеше капакът. Гласът му проехтя откъм двигателя:
— Нали ти искаш кола? Дойдох, както се уговорихме. Не разбирам защо си толкова сприхава?
— Сприхава? Това ли наричаш сприхавост? — сопна се Ева. — Виждала съм и много по-лошо, виждала съм хора да превъртат тотално от ей толкова!
Той се обърна и я загледа подозрително:
— Боже, ти си абсолютна шизофреничка!
Ева си пое въздух и почувства как я обзема гняв, появил се като някакъв вид облекчение. Врял като поток лава започна да се надига нагоре с бясна скорост, преобърна се в коремната област и продължи към гърдите и ръцете й. Тя замахна яростно в тъмнината. Последва стържещ звук. Пръчката, която подпираше капака, се откачи. Тежкият метален капак падна с трясък. Задните му части и краката висяха навън, друго не се виждаше.
Тя отстъпи назад и изпищя. От дъното се чуха клокочещи звуци и псувни. Ужасена, загледа капака. Беше очевидно тежък, но се надигна леко, пак падна и отново се надигна. Сърцето й биеше с такава сила, че сигурно и той го чуваше. Ева предизвика гнева му, точно както го направи и Мая. Сега сляпата му ярост се насочи към нея. След няколко секунди ще се измъкне и ще се нахвърли с все сила върху нея. Тя направи няколко крачки напред, спусна ръка към бедрото си, мушна я в джоба и напипа ножа. Извади го от канията.
— По дяволите!
Той се мъчеше да се завърти и да се надигне, но Ева бързо мина отстрани на колата и с цялата си тежест легна върху капака. Писъкът му се чу глухо, сякаш идваше от метален ковчег.
— Какво правиш, бе?!
— Губя разсъдъка си — изкрещя тя. Гласът й изневери.
— Ти си истинска откачалка!
— Тук ти си откачалката!
— Какво искаш, по дяволите?!
Ева пое въздух и изкрещя:
— Искам да знам защо умря Мая!
Настъпи пълна тишина. Той опита да помръдне, но не успя. Тя чуваше учестеното му дишане.
— Майка му стара! Откъде знаеш?
— Ще ти бъде интересно да разбереш!
Продължаваше да лежи върху капака. Той вече не се движеше, но пъхтеше като преяло куче, с лице, заклещено в двигателя.
— Ще ти обясня… — избълбука гласът му отдолу, — беше нещастен случай!