Сейер се изправи и отиде до прозореца.
Беше късно през нощта. Провери дали има звезди, но не видя нито една. Небето беше много светло. По това време на годината често си представяше, че звездите са си тръгнали завинаги и са отишли да светят над някое друго кълбо. Натъжаваше се от тази мисъл. Без звездите губеше чувството си за сигурност, все едно покривът на земята е изчезнал, а небето се простира бездънно.
Поклати глава замислено.
Ева взе последната цигара от кутията. Имаше спокоен, дори облекчен вид.
— Кога разбрахте, че съм аз?
— Не бях разбрал — поклати глава той. — Допусках, че сте двама и са ви платили да си траете. Не ми беше ясно какво сте искали от Айнарсон — продължаваше да гледа през прозореца. — Но сега ми е вече ясно — уточни тихо той.
Лицето й беше открито и спокойно. За първи път я виждаше такава и независимо от подутата устна и раните по брадичката, тя беше красива.
— Нали не смятахте, че приличам на убиец?
— Никой не прилича на убиец.
Той седна отново.
— Нямах намерение да го убивам. Взех ножа, защото се страхувах. Никой няма да ми повярва.
— Ще трябва да ни дадете възможност.
— Беше при самозащита — продължи тя. — Щеше да ме убие, нали знаете.
Той не отговори. Думите изведнъж прозвучаха странно познато в ушите му.
— Как изглеждаше мъжът, който ви теглеше надолу по стълбата?
— Тъмен, чужденец. Слаб, даже кльощав. Но говореше норвежки.
— Явно е бил Кордоба.
— Моля? — подскочи Ева.
— Казва се Кордоба, мъжът на Мая. Жан Лука Кордоба. Интересно име, нали?
Ева се разсмя, скрила лице в ръце.
— О, да! — изхълца тя. — Направо да се омъжиш, само за да си осигуриш името.
Тя избърса няколко сълзи и дръпна от цигарата.
— Мая приемаше всякакви мъже. Полицаи също. Знаехте ли?
Сейер не успя да се сдържи и се усмихна против волята си.
— Е, ние не сме по-различни. Нито по-лоши, нито по-добри. Спестете ми имената.
— Можете ли да ме наблюдавате през вратата? — неочаквано попита тя.
— Да.
Тя изсумтя и се загледа в ръцете си. С остър нокът започна да стърже засъхналата боя от пръстите си.
Нямаше какво повече да добави. Чакаше неговите разпореждания. За да може да си отдъхне и да прави каквото й кажат. Такова беше най-голямото й желание.
Маркус Лашгорд се мъчеше да се надигне изпод одеялото на дивана. Телефонът ще звъни дълго, ако се обажда познат, който знае, че е стар и бавен, а апаратът е в работната стая и се налага той да прекоси целия хол с пълните си с вода крака. Ако се обажда непознат, никога не би успял да вдигне навреме.
На Маркус Лашгорд вече не му се обаждаха много непознати — някой и друг телефонен търговец или грешно позвъняване. Обикновено звънеше Ева. Най-сетне успя да седне. Звънът не спираше, значи се обажда познат. Подпрян на масата, се изправи, като изохка. Взе бастуна и се затътри по пода, благодарейки на съдбата, че някой изобщо си прави труда да му се обади и да наруши предобедната му почивка. Стигна, куцайки, до бюрото. Бързо се отказа от опитите си да подпре бастуна и го остави да падне. Изненада се, когато от другия край чу непознат глас. Мъжът се представи за адвокат, звънеше от името на Ева. Попита го дали може да дойде в участъка. Бяха я арестували.