— Откога се издирва?
— От осем часа.
— Осем?
Сейер хвърли бърз поглед към часовника. Наближаваше единадесет.
— Пожелала да си тръгне веднага щом се събудили тази сутрин. Майката на приятелката й не се е обадила да каже, защото самата тя не била станала още. Но чула, когато децата се събудили и вратата се хлопнала около осем часа. Момиченцето си тръгнало само, не живеело далече. Майката на Ранхилд се обадила в десет часа и помолила да изпратят дъщеря й вкъщи, за да пазаруват. Изчезнала е безследно.
— Къде живее?
— Във „Фагерлундсосен“, Лундеби. Отскоро живеят в новия комплекс.
Сейер забарабани по бюрото, покрито с географска карта на света. Ръката му закри цяла Южна Америка.
— Трябва да отидем там заедно.
— Вече сме изпратили патрул.
— Тогава първо ще говоря с Магнус. Да приключим поне с този случай. Обади се и кажи на родителите, че пристигаме, без да споменаваш час.
— Ще се обадя на майката. Бащата е заминал някъде и не могат да се свържат с него.
Карлсен бутна стола назад и се изправи.
— Между другото, намери ли чорапогащник за жена си?
Въпросът учуди Карлсен.
— Пентилайнърс — поясни Сейер.
— Не, Конрад, не намерих чорапогащник. Пентилайнърс са неща, които жените поставят в бикините си в горещи дни. Пълнеж в бельото.
Тръгна си, а Сейер загриза един от ноктите си, докато притеснението в стомаха му растеше.
Чувстваше се зле, когато шестгодишни момиченца не се прибират вкъщи навреме. Независимо че знаеше колко много варианти има — от разделени родители, демонстриращи правото си на собственост, през малки кученца, тъй желани от децата, до неразумни батковци и каки, които ги вземат на разходка, без да уведомят. Понякога ги намираха спящи в някой шубрак с палец в устата. Вярно, шестгодишните не бяха толкова много, но се беше случвало с две-тригодишни. Понякога просто тръгваха и обикаляха с часове. Други започваха да реват веднага и така ги намираха. Трети си гълтаха езика от страх, без да привличат внимание. Поне в осем сутринта все още е спокойно по улиците. При тази мисъл се поотпусна.
Закопча си най-горното копче на ризата и си взе якето, сякаш дрехата би го предпазила от това, което предстои. Тръгна по зеленикавия на сутрешната светлина коридор, който му напомняше за старата баня, където ходеше като момче.
Арестантските килии се намираха на шестия етаж. Взе асансьора и както винаги се почувства глупаво, че стои безучастно в малка кутия, пътуваща нагоре-надолу между стените. А и се движеше твърде бързо. Събитията би трябвало да следват своя ход по-бавно. Стори му се, че пристигна твърде рано. Вече се намираше пред вратата на килията. За момент се опита да се пребори с желанието първо да надникне вътре, но не успя. През отвора я видя да седи на леглото, загърната в одеялото. Гледаше през прозореца, откъдето се откриваше малко късче сиво небе. При шума от ключа тя се сепна.
— Не издържам цялото това чакане!
Той кимна съчувствено.
— Чакам татко. Щяха да го доведат. Адвокатът му се обади, че ще го вземат с кола. Не разбирам защо се бавят, пътят дотам е само половин час.
Сейер стоеше прав, защото нямаше къде да седне. На леглото до нея би било прекалено интимно.
— Налага се да свикнете с чакането, защото предстоят много подобни моменти.
— Твърде непривично ми е; винаги правя нещо. Обикновено часовете на денонощието не ми стигат, а Ема постоянно опява, че иска нещо. Тук е толкова тихо! — въздъхна тя отчаяна.
— Приемете един добър съвет. Опитайте се да спите през нощта. Опитайте да се храните. Иначе ще ви бъде много тежко.
— А защо сте тук, между другото? — изведнъж го погледна с подозрение.
— Трябва да ви съобщя нещо — направи няколко крачки напред и подхвана: — За делото и за присъдата едва ли има кой знае какво значение. Но в други отношения би могло да бъде тежко.
— Нищо не разбирам…
— С течение на времето получихме доста документи от Съдебна медицина.
— Да?
— Както за Мая Дурбан, така и за Егил Айнарсон. Направени са много изследвания. И е установено неприятно за вас разкритие.