— Обяснете ми!
— Убиецът е задушил Мая Дурбан с възглавница.
— Да, нали видях! Бях там и видях.
— Но преди това са правили секс. А този факт ни дава голям брой чисто физически опорни точки по отношение на самоличността на извършителя. Всъщност се оказа… — пое си въздух — че този мъж не е Айнарсон.
Ева седеше и го гледаше с безизразно лице. После се усмихна.
— Това означава, Ева — продължи той, — че сте убили не когото сте искали.
Тя поклати енергично глава и разпери ръце. Усмивката й все още стоеше, но постепенно замръзна.
— Извинете, но що се отнася до колата, аз съм сигурна. С Юстайн имахме такава!
— Бъдете така добра и забравете за момент колата. Навярно сте права за нея. Но в такъв случай вътре не е бил Айнарсон.
Обзе я внезапно съмнение.
— Но той никога не я е заемал — заекна тя.
— Изглежда е направил изключение. Или някой тайно я е взел.
— Не е истина!
— Какво видяхте в действителност? Гледахте през малък процеп, нали? А стаята е била полутъмна. Не казахте ли, че през голяма част от времето сте стояли с ръце върху лицето?
— Искам да си тръгнете — изхлипа тя.
— Извинявайте — каза той кротко.
— Откога знаете?
— От доста време.
— Разберете защо се бави татко!
— Сигурно са на път. Опитайте се да си починете малко. Ще ви е от полза. — Изпитваше желание да изхвърчи навън, но се овладя. — Престъплението само по себе си не се променя — обясни той.
— Напротив!
— За съда е важно, че сте предполагали, че е той.
— Не! Така искам да грешите.
— Случва се да сгрешим, но не и този път.
Един дълъг момент лицето й остана скрито, а после го погледна.
— Веднъж, когато бяхме на тринадесет…
— Да? — Сейер чакаше.
— Допускате ли за възможно човек да умре от страх?
Той сви рамене:
— Би могло, но само ако е стар и с болно сърце. Защо?
— Не, нищо.
Настъпи мълчание. Тя прокара ръка през челото си и бързо погледна китката си, но си спомни, че й взеха часовника.
— Ако не е бил Айнарсон, кой тогава?
— Имам грижата да открия. Възможно е да е някой от обкръжението на Айнарсон.
— Разберете защо се бави баща ми.
— Непременно.
Той тръгна към вратата, отвори я и се обърна.
— Не бива да приемате толкова тежко, че ви наблюдаваме през отворите. Правим го, за да проверим дали сте добре. Ние не сме воайори.
— Но така изглежда.
— Завийте се през глава. И не забравяйте, че тук, вътре, сте една от многото, а не толкова специална, каквато се чувствате. Най-вече навън ще бъдете много интересна, не е ли така?
— Щом казвате.
— Доскоро.
Той затвори вратата и заключи.
Наскоро боядисаната жилищна кооперация на улица „Росенкранц“ № 16 беше по-зелена от всякога.
Той паркира до гаража. Тъкмо излезе от колата и видя Ян Хенри в далечината при люлките. За миг малкият се поколеба притеснен, но после заприпка към Сейер.
— Мислех, че вече няма да дойдеш.
— Нали ти обещах. Как си?
— Горе-долу.
Детето сви тесните си рамене и сплете крака.
— Мама вкъщи ли е?
— Ами да.
— Повозиха ли те истински на мотора?
— Да. Но в твоята кола е по-готино. На мотора духа много лошо — добави малкият.
— Изчакай ме тук, Ян Хенри. Донесъл съм ти нещо.
Сейер тръгна към входната врата, а момченцето седна обратно на люлката. Юрун Айнарсон отвори по клин. А дали точно това не са чорапогащи, зачуди се Сейер. Отгоре носеше дълъг пуловер. Косата й беше още по-силно изрусена.
— А, вие ли сте?
Той кимна учтиво. Тя бързо отстъпи назад и го покани с ръка да влезе. Остана прав в стаята, пое въздух и я загледа сериозно.
— Този път имам само един-единствен въпрос. След като ви го задам, ще си тръгна веднага. Но си помислете добре, преди да ми отговорите, защото е важно.
Тя кимна.
— Знам, че Айнарсон е бил много стриктен по отношение на колата. Грижел се е за нея и я е поддържал изключително. Изпитвал е огромно нежелание да я дава назаем. Вярно ли е?
— Ще ви подшушна, че колата много му се свидеше. По тази причина го тормозеха в службата.