— И все пак, случваше ли се по изключение да я даде на някого? Да знаете някога да го е правил? Дори и да е било веднъж.
Тя се поколеба.
— Ами да, случвало се е. Но изключително рядко. Давал я е на един от приятелите си, с когото излизаха често. Един от пивоварната. Онзи нямаше кола.
— Знаете ли името му?
— Аз… направо ме е страх да споменавам имена — огледа се тя, все едно предусещате неясна опасност. Понякога я даваше на Педик. Петер Фредрик.
— Арон?
— Да.
Сейер кимна бавно. Отново прикова поглед върху снимката от сватбата на семейство Айнарсон и светлата коса го впечатли.
— Ще дойда пак — почти прошепна той. — Извинете ме, но такива случаи отнемат време, а има още много неща за изясняване.
Госпожа Айнарсон кимна и го изпрати до вратата. Ян Хенри скочи и се затича към него, този път по-непринудено.
— Бързо мина.
— Да — съгласи се Сейер замислено. — Сега обаче трябва да намеря един тип адски бързо. Ела с мен до колата.
Отвори багажника и извади пазарски плик на „Фина“.
— Монтьорски костюм за теб. Знам, че ще ти е голям, но ти ще пораснеш.
— Я! — очите му светнаха. — С много джобове! Скоро ще ми става, мога да го навивам.
— Да, разбира се.
— А кога ще дойдеш пак?
— Не след дълго.
— Сигурно имаш много работа.
— Да, горе-долу. Но понякога вземам почивни дни. Искаш ли някой път да се разходим пак с колата?
Ян Хенри не отговори. Гледаше към пътя, по който с рев приближаваше голям мотор „Бе Ем Ве“, нарушавайки тишината.
— Ето го и Педик.
Ян Хенри помаха вяло. Сейер се обърна и загледа мъжа в черен кожен костюм, който мина покрай статива за колелета, спря и си свали каската. Светлокос мъж със средно дълга коса, вързана на малка конска опашка на врата. Дръпна ципа на кожения костюм и разкри оформящия се бирен корем. Като цяло приличаше на Айнарсон. На лоша светлина може би дори не се долавяше разлика.
Сейер продължи да го гледа чак докато мъжът започна да се върти нервно върху мотора. Полицаят се усмихна, кимна леко и подкара колата.
— Къде беше?
Карлсен го чакаше в приемната отдавна. Времето течеше, а още никой не се беше обадил с щастливата вест, че малката Ранхилд си е вкъщи жива и здрава. Все още бе в неизвестност. Карлсен изглеждаше напрегнат.
— У Юрун Айнарсон — Сейер беше трескав, нещо, което рядко се случваше. — Слушай, трябва да говоря с теб.
Поздравиха с кимане Бренинген и се отдалечиха по коридора.
— Трябва незабавно да извикаме на разпит един мъж — обясни Сейер. — Петер Фредрик Арон. Единственият от приятелите на Айнарсон, на когото от време на време е гласувано доверие да кара „Манта“-та. От време на време. Работи в пивоварната, посещава често Юрун. След изчезването на Айнарсон са го разпитвали. Срещнах го току-що пред блока на „Росенкранц“. И знаеш ли какво? Двамата много си приличат. На слаба светлина човек дори би ги объркал. Разбираш ли?
— Къде е в момента?
— Още е при нея, надявам се. Албум ще почака, така или иначе там има наши хора. Вземи Скаре и го доведете незабавно. Аз ще чакам тук.
Карлсен кимна и се обърна, но изведнъж спря.
— Между другото, имам да ти предам нещо от адвоката на Ева.
— Да?
— Лашгорд е мъртъв.
— Какво говориш?
— Шофьорът го е намерил.
— Тя знае ли?
— Изпратих при нея едно от момичетата.
Сейер затвори очи и разтърси глава. Продължи да върви сам по коридора, опитвайки се да преглътне новината, но точно сега нямаше време да мисли какви ще са последствията за арестуваната на шестия етаж. Отключи, влезе в стаята за разпити и отвори прозореца, за да проветри. Подреди бюрото. За малко отиде в другия край, изми си ръцете на мивката и пи чаша вода. После отвори архивния шкаф, извади една касета с триста и шестдесет минути запис, съдържаща показанията на Ева Магнус, и я постави в касетофона на бюрото — съвсем обикновен „Джей Ви Си“ касетофон с радио. Започна да я превърта. Спираше, пускаше я, пак превърташе малко и накрая намери търсения момент. Настрои звука и зачака, седнал удобно в стола „Кинарпс“ и оставил мислите си да се реят. Може би Арон е избягал, значи вече е стигнал далече благодарение на бързия мотор.
Но истината беше друга. Арон седеше с вестник в ръка на дивана на Юрун, до него лежеше пакет тютюн. Самата Юрун стоеше пред дъската за гладене с голям куп чисти дрехи и гледаше стреснато първо двамата униформени служители, а после и мъжа на дивана, който само повдигна вежда, за да покаже, че го притесняват в твърде неуместен момент. Въпреки това той се надигна от дивана и ги последва послушно. Ян Хенри ги наблюдаваше, докато вървяха към колата. Детето не каза нищо. Общо взето му беше безразлично какво ще се случи с Педик.