— Казвате се Петер Фредрик Арон?
— Да.
Той сви цигара, без да иска позволение.
— Роден на седми март хиляда деветстотин петдесет и шеста?
— Защо питате, като знаете?
Сейер вдигна поглед:
— Съветвам ви да сте по-въздържан.
— Заплашвате ли ме?
Този път полицаят се усмихна успокояващо.
— В никакъв случай. Тук не заплашваме, а просто предупреждаваме. Адрес?
— Улица „Толбю“ 4. Роден и отраснал в Тромсьо, най-малък от четири деца, отбил военна служба. За мен не е проблем да съдействам, но аз съм казал, каквото имам да кажа.
— Тогава ще го повторим — невъзмутим, той продължи да записва.
Арон пушеше нервно, но все пак се контролираше. За момента успяваше да се владее. Облегна се на бюрото с примирена физиономия.
— Кажете ми само една основателна причина да убия най-добрия си приятел!
Сейер пусна писалката и го загледа учуден.
— Драги Арон, тук никой не мисли, че сте го направили. Не затова сте тук. Така ли смятахте? — наблюдаваше го съсредоточено и видя как едно страшно съмнение изплува в бледосиния ирис на Арон. Той колебливо отговори:
— Не е чак толкова странно, че мислех така. Последния път ставаше дума за Егил.
— Значи сте в напълно грешна посока. Въпросът засяга нещо друго.
Настъпи тишина. Димът от цигарата на Арон се виеше на дебели бели спирали към тавана. Сейер чакаше.
— Е? Как сте?
— Добре. Защо питате?
Сейер кръстоса ръце върху бюрото, без да изпуска от поглед очите му.
— Чудя се няма ли да попитате за какво става дума? При положение че не е свързано с Егил.
— Нямам ни най-малка представа.
— Именно. Затова предположих, че ще попитате. Аз щях, ако ме бяха изкарали, докато чета спортната страница. Но вероятно не сте любопитен. Така че ще ви дам малко информация. По реда на нещата. Първо един малък въпрос: как сте с жените, Арон?
— Ами, питайте ги тях — тросна се той.
— Да, прав сте. Как мислите, кого да питам? Много ли сте имали?
Той не отговори. Мъчеше се с всички сили да запази спокойно изражение.
— Дали да не попитам Мари Дурбан? Добра идея ли е?
— Имате гадно чувство за хумор.
— Може би. Тя не ни каза много, когато я намерихме в леглото. Но въпреки това успя да ни предаде нещо. Убиецът е оставил визитната си картичка. Разбирате ли?
Главата на Арон трепна и той облиза устни.
— Не говоря за такива, които поръчвате да ви напечатат в три хиляди екземпляра. Говоря за изцяло личен генетичен код. Всички четири милиарда души на земята имат различен код. Нека ограничим малко този брой, Арон. Когато уголемим кода, в общи линии той прилича на черно-бяла модерна графика. Но вие, естествено, го знаете, нали четете вестници.
— Седите и правите догадки. Трябва ви разрешение, за да вземете проба от мен, ако това сте намислили. Но няма да стане! Не съм идиот. Между другото, искам адвокат. Няма да ви кажа и дума повече без адвокат!
— Добре.
Сейер се облегна отново назад.
— Ще продължа разговора сам. И за да сте наясно, разрешително за вземане на проба е най-малкият ми проблем.
Арон присви устни и продължи да пуши.
— Първи октомври. Били сте в „Кралско оръжие“ заедно с няколко колеги, сред които Арвесен и Айнарсон.
— Никога не съм го отричал.
— Кога излязохте от кръчмата?
— Вече знаете. Нали вие ме отведохте!
— Имам предвид преди това. Когато взехте колата на Айнарсон, за да се поразходите. Някъде около седем и половина?
— Колата на Айнарсон? Майтапите ли се? Никой не можеше да вземе колата на Айнарсон. Абсолютни глупости! А и бях пил.
— Има случаи, когато не ви е спирало. Имате присъда за шофиране в нетрезво състояние. Според Юрун сте единственият, който е вземал колата. Били сте изключение. Били сте добри приятели, а вие нямате кола.