— Ти прекара известно време с нея — рече той рязко. — Говорихте ли си? — Изгледа ме бързо и се обърна.
— Не.
— Била е прекалено уплашена, предполагам.
— Точно обратното. Прекалено надменна.
Той изсумтя.
— Жалко, че беше толкова упорита. Имаше някои… възхитителни качества.
— О, забелязал си ги, така ли? Мислех, че си прекалено зает с това да нарушаваш обещанието си и не си могъл да мислиш много за нея.
Страните му почервеняха.
— Нямах голям избор, Бартимеус…
— Не ми говори за избор — изстрелях аз. — Тя можеше да избере да те остави да умреш.
Той тропна с крак.
— Няма да търпя да критикуваш действията ми…
— Не действията. Възразявам срещу морала ти.
— Още по-малко пък морала ми! Ти си демонът, нали не си забравил? Как така ти пука?
— Не ми пука! — Сега бях прав с кръстосани ръце. — Изобщо не ми пука. Фактът, че една проста обикновена е много по-почтена, отколкото ти някога ще бъдеш, едва ли е моя работа. Прави каквото си искаш.
— Ще правя!
— Добре!
— Добре!
Известно време и двамата се самонавивахме до ярост, готови да се скараме, но някак си не го искахме наистина.
След един интервал, през който той се взираше в ъгъла на камината, а аз съзерцавах една пукнатина на тавана, момчето наруши тишината.
— Ако изобщо те интересува — изръмжа той, — разговарях с Девъро и издействах да освободят децата на Кавка от затвора. Сега са обратно в Прага. Трябваше да извърша няколко услуги, за да го направя, но го направих.
— Колко благородно от твоя страна. — Не бях в настроение да го потупвам по гърба.
Той се намръщи.
— Така или иначе бяха шпиони от ниско ниво. Не си заслужаваше да ги държим.
— Разбира се. — Отново тишина. — Е — казах накрая. — Всичко е добре, когато свършва добре. Ти получи всичко, което искаше. — Направих жест към празната стая. — Виж само размерите на това място! Можеш да го напълниш с колкото си искаш злато и сребро. И не само това, сега си по-силен отвсякога; министър-председателят ти е длъжник за пореден път; и се измъкна от ръчичките на Уитуел.
При тези думи изглеждаше малко по-щастлив.
— Вярно е.
— Естествено, нямаш абсолютно никакви приятели и си сам — продължих аз — и всичките ти колеги ги е страх от теб и ще искат да ти навредят. А ако станеш прекалено силен, министър-председателят ще го хване параноята и ще си намери оправдание да те убие. Обаче спокойно, всички си имаме проблеми.
Той ме изгледа съкрушено.
— Какво очарователно прозрение.
— Имам много такива. И ако не искаш повече, съветвам те веднага да ме освободиш. Твоите шест седмици изтекоха и това бележи края на настоящото ми обвързване. Същността ме боли и съм изморен от тази бяла вар.
Изведнъж той кимна отсечено.
— Много добре — каза. — Ще уважа споразумението ни.
— А? О. Добре. — Малко бях изненадан. Честна дума, очаквах да се пазари както обикновено преди да ме освободи. Като да пазаруваш на източен базар: пазарлъкът просто е задължителен. Но може би предателството към момичето се бе загнездило в ума на господаря ми.
Каквато и да беше причината, той мълчаливо ме отведе до кабинета си на втория етаж на къщата. Беше оборудван с основните пентаграми и джунджурии.
Извършихме първоначалната процедура в гробовна тишина.
— За твоя информация — каза той ехидно, докато стоях в пентаграмата, — не ме оставяш абсолютно сам. Ще ходя на театър тази вечер. Моят добър приятел, Куентин Мейкпийс, ме покани на галапремиерата на най-новата си пиеса.
— Колко отчайващо вълнуващо.
— Така е. — Опита се да изглежда доволен, но изглеждаше унил. — Е, готов ли си?
— Аха. — Козирувах официално. — Казвам сбогом на магьосника Джон Мандрейк. Нека живее дълго и никога повече не ме призовава… Между другото, забелязваш ли нещо?
Магьосникът спря с вдигнати ръце, готов да изрече заклинанието.
— Какво?
— Не казах „Натаниел“. Това е, защото сега вече те виждам повече като Мандрейк. Момчето, което беше Натаниел, избледнява, почти е изчезнало.
— Добре — каза той твърдо. — Радвам се, че накрая се вразумяваш. — Покашля се. — И така. Сбогом, Бартимеус.
— Сбогом.
Той изрече думите. Тръгнах си. Нямах време да му кажа, че малко не ме е разбрал.