— Да. Ами… доскоро тогава.
— Доскоро… Виж, Кити…
— Да?
— Знаеш, че съм ти благодарен за това, което направи, че ме спаси и всичко останало. Но честно… Аз също мисля, че си идиот.
— О, благодаря.
— Каква работа имаш да оставаш тук? Съветът на Брюж е съставен от обикновени; в града почти няма магия. Не можеш да си представиш свободата, казва братовчед ми — има библиотеки, зали за разисквания, всичко е под носа ти. Няма полицейски часове — само си го представи! Империята стои настрана през повечето време. Добро място за бизнес е. А ако искаш да продължиш с твоите — той се огледа предпазливо — с твоите, нали се сещаш, братовчед ми смята, че там могат да се намерят и силни връзки с подземния свят. Ще е далеч по-безопасно…
— Знам. — Кити тикна ръце в джобовете, изду бузи и изпусна въздуха. — Напълно си прав. Всички вие сте напълно прави. Но точно това е целта. Мисля, че трябва да съм тук, където е магията, където са демоните.
— Но защо…
— Не ме разбирай погрешно, благодарна съм за новата самоличност. — Тя потупа джоба на якето си и усети как хартията изпука. — Просто, ами, някои неща, които демонът Бартимеус каза, ме… накараха да се замисля.
Той поклати глава.
— Ето това не мога да проумея — каза той. — Връзваш се на думите на демон — онзи, който отвлече мен, заплаши теб…
— Знам! Просто той изобщо не беше това, което очаквах. Той говореше за миналото, за повтарящи се тенденции, за издигането и падението на магьосници в историята. Това се случва, Якоб, отново и отново. Никой не успява да се отклони от цикъла — нито обикновените, нито демоните, нито магьосниците. Всички сме здраво заседнали, заклещени в колелото на омразата и страха…
— Не и аз — рече той твърдо. — Аз се махам оттук.
— Нима мислиш, че в Брюж е безопасно? Слез на земята! „Империята стои настрана през повечето време“ — така каза ти. Но все още си част от нея, независимо дали ти харесва, или не. Затова искам да остана тук, в Лондон, където е информацията. Има огромни библиотеки, Якоб, където магьосниците складират историческите си записки. Пенифедър ми разказваше за тях. Ако мога да получа достъп, да си намеря работа там някак… Бих могла да науча нещо — за демоните, най-вече. — Тя сви рамене. — Все още не знам достатъчно, това е всичко.
Той изсумтя.
— Разбира се, че не знаеш. Ти не си проклет магьосник.
— Но от това, което каза Бартимеус, разбирам, че магьосниците също не знаят много. За демоните. Те просто ги използват. Това е идеята. Ние — съпротивата — не правехме нищо. Бяхме точно толкова лоши, колкото и магьосниците, използвахме магията, без да я разбираме. Всъщност аз вече знаех това, а Бартимеус донякъде го потвърди. Трябваше да го чуеш, Якоб…
— Както казах, ти си идиот. Чуй, това повикване е за мен. — От ферибота се чу дълбока сирена; по небето обикаляха чайки. Той се наведе напред и бързо я прегърна. Тя го целуна по бузата. — Гледай да не те убият — каза той. — Пиши ми. Имаш адреса.
— Със сигурност.
— Ще се видим в Брюж. Преди да изтече месеца.
Тя се ухили.
— Ще видим.
Гледа го как изтича по подвижния мост, бутна документите си под носа на стюарда, набързо получи печат в паспорта и се качи на борда. Подвижният мост бе издърпан. Якоб застана на парапета. Махаше й, докато корабът отплаваше. Лицето му, като това на другите пътници, сияеше. Кити се усмихна, порови в джоба си и измъкна мръсна кърпичка. Маха с нея, докато корабът зави и се изгуби от погледа зад завоя на Темза.
После Кити върна кърпичката в джоба си, обърна се и тръгна по кея. Съвсем скоро изчезна в тълпата.
Джонатан Страуд е роден в Бедфорд през 1970 г. и пише, откакто се помни. След като завършва Английска литература в университета Йорк, се премества в Лондон, където работи като редактор в издателска къща. Освен Амулета на Самарканд и Окото на голема, е написал три романа и сега отдава цялото си време на писането.
Той живее в Сейнт Олбънс със съпругата и малката си дъщеря.