Едва го чух. Гледах далеч зад ужасяващата войска, към едно ниско възвишение, близо до куполите на белите палатки. На него стоеше един мъж и държеше пръчка или жезъл. Беше прекалено далеч, за да различа подробностите, но доста силно усещах неговата сила. Аурата му осветяваше хълма около него. Докато гледах, от врящите облаци се понесоха няколко светкавици и се събраха на върха на вдигнатия жезъл. Хълмът, палатките, чакащите войници бяха осветени за кратко, сякаш беше ден. Светлината угасна, енергията бе поета от жезъла. Около обсадения град се разнесе гръмотевица.
— Значи това е той, така ли? — промърморих. — Прочутият Гладстон.
Джиновете вече наближаваха стените, минаваха през опустелите земи и останките от току-що разрушените сгради. С приближаването им се задейства заровена магия; нагоре изригнаха струи от синьо-зелени пламъци, изпепелиха водачите в полета им. Но огънят изгасна и останалите продължиха да напредват.
Това бе знак за защитниците да действат: стотина дяволчета и фолиоти се издигнаха от стените, надавайки пискливи викове и запращайки детонации към летящата орда. Нашествениците на свой ред отвърнаха. Пламъци и енергийни потоци се срещнаха и смесиха в полумрака. На фона на огнените езици се заизвиваха и завъртяха сенки. Отвъд покрайнините на Прага горяха; под нас се стълпиха първите хорли, опитвайки се да пречупят здравите пристягащи заклинания, които бях използвал да укрепя основите на стените.
Разперих криле, готов да вляза в боя; до мен жабата изду гърло и изкряка предизвикателно. В следващия момент една извита енергийна светкавица изригна от жезъла на магьосника на далечния хълм, описа дъга през небето и се разби в кулата на портата Страхов, точно под зъбците. Нашият щит се разкъса като хартиена кърпичка. Хоросанът и камъните се разтрошиха, покривът на кулата поддаде. Бях запратен, въртейки се във въздуха…
… и паднах почти на земята, удряйки се тежко в една каруца с бали сено, която беше вкарана зад портите преди да започне обсадата. Дървената конструкция на кулата над мен гореше. Не виждах никой от стражите. Дяволчета и джинове кръжаха объркано в небето горе, разменяйки си магически експлозии. От небето падаха горящи тела и подпалваха покривите. От близките къщи с писъци се разбягваха жени и деца. Портата Страхов се разтресе от драскането на тризъбците на хорлите. Нямаше да удържи дълго.
Защитниците се нуждаеха от моята помощ. Измъкнах се от сеното с обичайната си бързина.
— Като махнеш и последното стръкче сено от лъвската си грива, Бартимеус — рече един глас, — те искат горе в двореца.
Воинът с глава на ястреб погледна нагоре.
— О, здрасти, Куизъл.
Елегантният женски леопард седеше насред улицата и ме гледаше с жълто-зелените си очи. Докато я гледах, тя се вдигна небрежно, направи няколко крачки встрани и отново седна. Купчина горящо дърво се стовари на калдъръма, където беше седяла, оставяйки тлееща яма.
— Малко сме заети, а? — отбеляза тя.
— Да. Тук се провалихме. — Скочих от каруцата.
— Изглежда пристягащите заклинания на стените се чупят — каза леопардът, поглеждайки треперещата порта. — Скапана изработка. Чудя се кой ли джин е построил това?
— Знам ли — рекох. — Та значи, господарят ни ме вика?
Леопардът кимна.
— Най-добре побързай или ще ни накаже с нажежените точици. Да отидем пеша. Небето е прекалено претъпкано.
— Води.
Промених се, превърнах се в пантера, черна като нощта. Затичахме нагоре по тесните улици към площад „Храдчани“. Пътищата, по които минавахме, бяха празни; избягвахме местата, където паникьосаните хора се щураха като добитък. Все повече и повече сгради горяха, сриваха се подпори, срутваха се външни стени. Около покривите танцуваха малки дяволчета и размахваха в ръцете си живи въглени.
Императорските слуги стояха под мъждукащите фенери на площада край замъка и събираха разни мебели в каруци; до тях конярите се мъчеха да вържат конете за стърките. Небето отгоре беше изпъстрено от разноцветни експлозии; отзад, откъм Страхов се носеха глухите гърмежи на взривовете. Необезпокоявани се вмъкнахме през главния вход.
— Императорът бяга, нали? — казах задъхано.
Покрай нас трескаво минаваха дяволчета, крепящи вързопи с плат на главите си.
— Той е по-загрижен за любимите си птици — рече Куизъл. — Иска афритите ни да отлетят с тях на безопасно място. — Зелените очи се присвиха към мен със съжалителна усмивка.
— Но всички африти са мъртви.
— Точно така. Почти стигнахме.
Бяхме в северното крило на замъка, където се намираше щабът на магьосниците. От камъните се носеше силната смрад на магия. Леопардът и пантерата побягнаха надолу по дългото стълбище, после по протежението на терасата, гледаща към Еленовия ров, а след това влязоха през арката, която водеше към долния кабинет. Той представляваше широка, кръгла стая, заемаща целия приземен етаж на бялата кула. През вековете често съм бил призоваван тук, но сега всичките стандартни магически принадлежности — книгите, гърнетата с тамян, свещниците — бяха насметени встрани, за да се освободи място за един ред от десет стола и маси. На всяка маса имаше кристално кълбо, в което блещукаше светлинка; на всеки стол седеше прегърбен магьосник, взрян в своето кълбо. В стаята цареше пълна тишина.