Главният министър, Мейринк, блед и с тъжен поглед, го дърпаше за ръкава.
— Ваше височество, моля. Британците прииждат нагоре по Касъл хил. Трябва да ви отведем в безопасност…
— Не мога да изоставя птичарника си! Къде са магьосниците ми? Извикайте ги тук!
— Сър, те са заети с битката…
— Тогава моите африти? Моят верен Феб…
— Сър, както вече няколко пъти ви информирах…
Господарят ми си проправи път.
— Сър, представям ви Куизъл и Бартимеус, които ще ни помогнат при заминаването ни, а после ще спасят и чудните ви птици.
— Две котки ли, човече? Две котки? — Устните на императора се свиха и пребледняха11.
Куизъл и аз извъртяхме очи от досада. Тя се превърна в момиче с необикновена красота; аз приех формата на Птолемей.
— А сега, Ваше височество — рече господарят ми, — източните стълби…
Големи сътресения се чуваха в града; половината предградия вече горяха. Едно малко дяволче прелетя над парапета в края на площадката. Опашката му пламтеше. Плъзна се и спря пред нас.
— Разрешете да докладвам, сър. Множество свирепи африти си пробиват път с бой към замъка. Атаката се предвожда от Хонориус и Патернайф, личните слуги на Гладстон. Те са много ужасни, сър. Нашите войски се пречупиха пред тях. — То спря и погледна тлеещата си опашка. — Разрешете да намеря вода, сър.
— А големите? — попита Мейринк.
Дяволчето потръпна.
— Да, сър. Те току-що влязоха в бой с врага. Естествено, аз стоях доста настрана от облака, но вярвам, че британските африти са отстъпили малко, в безпорядък. А сега, за водата…
Императорът нададе чуруликащ вик:
— Добре, добре! Победата е наша!
— Превъзходството е само временно — каза Мейринк. — Елате, сър, трябва да тръгваме.
Въпреки протеста си, императорът беше изнесен от клетката към една малка врата в голямата порта. Мейринк и моят господар бяха начело на групата, зад тях се намираше императорът, чието дребно телосложение бе скрито сред придворните. Куизъл и аз вървяхме накрая.
Светкавица. Две черни фигури прескочиха през парапета зад нас. Около тях плющяха дрипави пелерини, а дълбоко в качулките им горяха жълти очи. Придвижваха се през терасата с големи плавни подскоци, като едва докосваха земята. В птичарника птиците изведнъж замлъкнаха.
Погледнах Куизъл.
— Ти или аз?
Красивото момиче ми се усмихна, показвайки острите си зъби.
— Аз. — Тя се втурна назад, за да посрещне напредващите гули. Аз продължих да тичам след антуража на императора.
Една тясна пътека зад портата водеше на север покрай рова, под стените на замъка. Отдолу се виждаше как Старият град гори; виждах как британските войски тичат по улиците, а народът на Прага бягаше, биеше се и падаше пред тях. Всичко това изглеждаше далечно; единственият звук, който долиташе до нас, бе далечният вой на вятъра. Тук-там се носеха ята от дяволчета.
Императорът спря с гръмките си оплаквания. Групата бързаше мълчаливо в нощта. Дотук добре. Вече бяхме при Черната кула, в началото на източните стълби и пътят напред беше чист.
Пърхане на криле, Куизъл кацна до мен с пепеляво лице. Беше ранена отстрани.
— Проблеми? — попитах.
— Не с гулите. Африт. Но дойде един голем — унищожи го. Добре съм.
Продължихме надолу по стълбите отстрани на хълма. Светлината от горящия замък се отразяваше във водите на Вълтава под нас, придавайки й тъжна красота. Не срещнахме никого, никой не ни преследваше и скоро най-лошото от конфликта остана зад нас.
С наближаването на реката Куизъл и аз се спогледахме обнадеждено. Градът беше загубен, както и империята, но бягството ни щеше поне малко да ни върне личната гордост. Въпреки че мразехме робството си, ние никак не харесвахме и да сме губещи. Изглежда щяхме да се измъкнем.
Засадата изникна, когато почти бяхме стигнали основата на хълма.
С бързи прибежки шест джина и банда дяволчета изскочиха на стъпалата отдолу. Императорът и придворните му изпищяха и побягнаха в безредие. Куизъл и аз се напрегнахме, готови да скочим.
Зад нас се чу леко покашляне. Обърнахме се като един.
Пет стъпала по-нагоре стоеше слаб, млад мъж. Имаше прилепнали руси къдрици, големи сини очи и носеше сандали и тога в късен римски стил. Изражението на лицето му беше спокойно и скромно, сякаш не би наранил и муха. Обаче като допълнителна подробност, не можех да не забележа, че носеше и чудовищна коса със сребърно острие.
Огледах го и на другите нива, с бледата надежда, че всъщност може да е някой ексцентричен човек, тръгнал на бал с маски. Нямах този късмет. Беше африт с голяма сила. Преглътнах. Това изобщо не беше добре12.
12
И най-мизерният африт си струва да се избягва, а този наистина беше забележителен. На по-високите нива формите му бяха огромни и ужасяващи, така че появяването му в такъв мършав вид на първо ниво вероятно просто допадаше на извратеното му чувство за хумор. Но не мога да кажа, че на мен ми беше смешно.