На пренаселените кейове, простиращи се върху сивите води на Темза, батальони войници и бюрократи чакаха да отплават на пътешествия по цялото земно кълбо. В сенките на обшитите с желязо кораби пъстроцветни търговски съдове с всякакви размери и форми преминаваха по натоварената река. Оживени въоръжени търговски кораби от Европа; арабски съдове с островърхи платна, натоварени с подправки; чипоноси джонки13 от Китай; елегантни клипери с тънки мачти от Америка — всички те бяха наобиколени и спрени от малките речни лодки на лодкарите на Темза, които шумно се съревноваваха за обичая да ги изведат до дока.
Две сърца задвижваха столицата. На изток се намираше районът Сити, където се събираха търговци от далечни земи, за да разменят стоките си; на запад, обрамчвайки един остър завой на реката, лежеше политическата част на Уестминстър, където магьосниците работеха безспирно, за да увеличат и защитят териториите си зад граница.
Момчето беше посетило Лондон по работа; сега се връщаше в Уестминстър пеша. Вървеше бавно, защото вече беше топло, въпреки че все още бе ранна сутрин, и то усещаше как потта се стича на капки под яката му. Лек бриз подхващаше ръбовете на дългото му черно палто и ги подмяташе зад него, докато вървеше. Знаеше какъв е ефектът и това му харесваше. Беше мрачен и впечатляващ; усещаше обръщащите се глави, докато преминаваше. В наистина ветровитите дни, когато палтото му се вееше хоризонтално зад него, имаше усещането, че не изглежда чак толкова стилно.
Пресече улица „Риджънт“ и продължи надолу, между варосаните сгради от началото на деветнайсти век към „Хеймаркет“, където метачите бяха заети с метене и почистване пред театрите, а продавачите на плодове вече започваха да излагат стоките си. Една жена придържаше поднос с чудесни, зрели колониални портокали, които бяха по-трудно достъпни в Лондон, откакто започнаха южните европейски войни. Момчето се приближи; минавайки, то подхвърли ловко монета в малката купичка, която висеше на врата й, и дръпна един портокал от върха на подноса. Пренебрегна благодарностите й и продължи по пътя си. Не наруши походката си. Палтото му се носеше впечатляващо след него.
На площад „Трафалгар“ наскоро бяха издигнали високи пилони, всеки един от които бе раиран спираловидно в десетки цветове; в този момент групи работници опъваха въжета между тях. Всяко въже беше натежало от весели флагчета в бяло и синьо. Момчето спря да обели портокала си и да погледа работата.
Покрай него мина работник, потящ се под тежестта на купчина флагчета.
Момчето му подвикна.
— Хей, приятел. Защо е всичко това?
Мъжът обърна поглед, забеляза дългото черно палто на момчето и веднага направи нескопосан опит за поздрав. Половината флагчета се изплъзнаха от ръцете му на тротоара.
— За утре, сър — каза той. — Денят на основателя. Национален празник, сър.
— А, да. Разбира се. Рожденият ден на Гладстон. Бях забравил.
Момчето хвърли една извита обелка на улицата и потегли, оставяйки работника да се мъчи с флагчетата и тихо да псува.
Продължи надолу към Уайтхол — район с масивни сиви сгради, внушително лъхащи на отдавна установена власт. Тук дори само архитектурата бе достатъчна да накара случайния наблюдател да отстъпи; огромни мраморни колони; големи бронзови врати; стотици и стотици прозорци, от които във всеки час горяха светлини; гранитни статуи на Гладстон и други първенци, чиито мрачни набръчкани лица обещаваха сурови наказания за всички врагове на държавата. Но момчето мина с пъргава походка покрай всичко това, белейки портокала си с такава незаинтересованост, сякаш бе роден тук. Той кимна на един полицай, мина бързо покрай пазача и пристъпи през една странична врата в двора на Отдел „Вътрешни работи“, под сянката на един орех. Чак сега спря, погълна остатъка от портокала, избърса си ръцете с кърпичката и си оправи яката, маншетите и вратовръзката. За последен път приглади назад косата си. Добре. Сега беше готов. Време бе да започва работа.
Бяха изминали повече от две години от времето на бунта на Лавлейс и внезапното издигане на Натаниел в елита. Сега вече беше на четиринайсет години, с една глава по-висок от времето, когато върна амулета на Самарканд на сигурната грижа на благодарното правителство; беше и по-едър, но все още слаб, а косата му висеше дълга и несресана, според последната мода. Лицето му бе отслабнало и пребледняло от дългите часове на учене, но очите му горяха ярко; всичките му движения се характеризираха от едва потискана енергия.