Котка?
— Не — отговори Били. — Ако беше опасно животно, щях да поискам да го проучвам известно време в естествената му среда.
— Няма нито начин, нито време.
— Тогава не знам какво да ви кажа.
Уолфорд извади малко пакетче от джоба на мантията си.
— Ето един чип, който бих искал да вземете със себе си и да прегледате на вашата машина — обясни той. — От него ще научите всичко, което знаем за този индивид и за други подобни. Това е най-близкото нещо до проучване на съществото, което можем да ви осигурим.
Били стана и взе пакетчето.
— Добре — съгласи се той. — Ще го занеса вкъщи и ще го прегледам. Може и да ми хрумне нещо.
Уолфорд и другите се изправиха. Били се бе обърнал към транспортното устройство, когато стрейджианецът на име Орар Богарти заговори:
— Вашият народ не е ли сред аборигените на този континент? — запита той.
— Да — Били спря, но не се обърна.
— Имат ли скъпоценните камъни на ушите ви специално значение? Може би религиозно?
Били се изсмя.
— Харесват ми. Това е всичко.
— А този в косата ви?
Били го докосна, докато бавно се обръщаше.
— Този ли? Ами… смята се, че той закриля човек от удар на мълния.
— Дава ли резултати?
— Този дава. Засега.
— Интересно. Ударът на мълния не е най-честото нещо, което се случва в живота. Защо го носите?
— Ние, навахите, имаме поверие за мълнията. Тя разрушава табуто. Изкривява реалността. С нея шега не бива.
Обърна се, продължи пътя си, набра поредица от цифри и влезе в кабината. Обходи с бърз поглед безизразните хора и извънземни, докато инерционният период премина и тялото му започна да се разтапя.
— Ние му казваме път на врага — каза старецът, — но белите дошли и започнали да го наричат Танц на индианките — вероятно защото са видели жените да танцуват при изпълнението на този обред. Ако ти си човекът, за когото ще пеят, дават ти специално име, име на воин. То е свещено и трябва да го използваш само по време на ритуали; не е онова, което съобщаваш на всеки под път и над път или просто позволяваш на хората да те наричат с него.
Всичко започнало — каза старецът — в онези далечни времена, когато Найенезгани защитавал племето. Той убил цял куп чудовища, които правели живота ни много труден. Това били Рогатото чудовище и Големия бог, Скалистия чудовищен орел и Пътуващата скала и още много други. Ето защо започнали да го наричат Убиеца на чудовища. Четвъртото му чудовище обаче се наричало Проследяващата мечка. Тя приличала повече на лъв и била голяма колкото кола на въздушни възглавници. Щом веднъж попаднела на дирите на човек, неизменно тръгвала по тях и не спирала, докато не го откриела, за да го превърне в свой обяд.
Найенезгани тръгнал и проследил следотърсачката, а после й позволил да следва дирите му. Но когато накрая го открила, той се бил подготвил. Ненапразно го наричали Убиеца на чудовища. Когато всичко свършило, светът станал много по-безопасен.
Ала в същото време нещо започнало да мъчи Найенезгани. Той страдал, защото бил убил всички онези чудовища, а мечката само увеличила броя им с още едно. Духовете им започнали да го преследват навсякъде и го карали да се чувства много нещастен. Ето откъде произлиза думата Анаа’йи, Път на врага. Наайее’ е враг или нещо наистина лошо, което те мъчи. Неезгани пък означава „той се отърва от него“, а ана’и е врагът, от който си се отървал. Така че Анаа’йи вероятно е наистина най-подходящата дума за този обред. Това е ритуал за премахване на много големи неприятности.
Той крачеше напред-назад. Екранът все още светеше. Не беше изключил устройството, след като изгледа записаното върху чипа. Стените сякаш се накланяха към него, за да го притиснат. Вятърът пееше песен на промяната, която той почти разбираше. На няколко пъти се спира, внимателно разгледа стара кошница, дребно олющено острие на копие, фотография на девствен пейзаж под синьо като индиго небе. Докосна цевта на мощна пушка, взе оръжието в ръце, провери го, отново го върна на пирамидата. Накрая се завъртя на пети и излезе в нощта. Седеше на терасата, която обикаляше хогана. Взираше се в сенките. Вдигна поглед към небето.