Беше прекосил потока от пресъхнала лава, за която по негово време всички знаеха, че е съсирената кръв на Йейцо — чудовище, убито от Найенезгани. А сетне бе продължил нагоре по склоновете на планината Тейлър, чиито върхове днес бяха скрити от огромно, търкалящо се кълбо мъгла. Заядлив вятър сграбчваше дрехите му с множество ръце — черен вятър от север. Нужно му беше свещено място за мислите, на които искаше да се отдаде през този мрачен ден. Повече от век бе изминал от последното му идване в планината Тейлър, но природата й беше такава, че всички тези години не я бяха засегнали.
Изкачваше се…
Котката, моето чинди… Вечно зад гърба ми…
Изкачваше се, косата му блестеше, наскоро измита с шампоан от корени на юка…
… Всички неща от миналото са събрани в теб.
Вече се изкачваше сред мъглата, вятърът внезапно замря, камъните бяха тъмни и хлъзгави…
… И как ще се изправя пред теб?
… Планина, придържана към земята от огромен каменен нож, пронизващ я от върха до основите, женска планина — ти си видяла всичко, което става в племето. Ала познаваш ли по-удивителните звезди, които съм разглеждал? Позволи ми да ти разкажа за тях…
Изкачваше се бавно, а мъглата го притискаше, овлажняваше дрехите му, докато те не залепнаха за тялото му. Той пееше и се катереше нагоре; спираше на няколко места, защото това беше домът на Тюркоазеното момче и Жълтото царевично момиче, а в някои версии на преданието точно тук се е родила Изменящата се жена.
… Загубих себе си сред ярките звезди.
Мина покрай група каменни хора, които сякаш му кимнаха изпод покривалата си от мъгла. Заобикалящата го кълбяща се белота го накара да си спомни за овцете на майка си, които бе пасъл като момче. Мислите му ги проследиха от стария им зимен хоган — там бе свършил фуражът — до летния лагер високо в планината, където готвеха и се хранеха под открито небе, а жените поставяха становете си между дърветата. Вуйчо му, певецът, събираше билки и ги сушеше на слънцето. Старият човек имаше вързопче с лекове, използвани за Пътя на женската плодовитост, който бе част от петнощните песнопения. Той изпълняваше също и песните през петте нощи на Пътя на благословията и умееше да извършва някои по-дребни ритуали за точна стрелба, както и петнощния Път за прогонване на злото. Освен това владееше обреда за връщане към доброто на всяко живо същество.
Когато пристигна вестта, че правителствените инспектори чакат край дезинфекционните ями, празничен дух затанцува из поселищата като гърбав гайдар. Лагерът бе вдигнат и звънчетата на овцете звънтяха, докато те караха стадата надолу по планината към местата за обеззаразяване. Ямите воняха на сяра, а миризмата на овчи тор пропиваше всичко, дори ботушите. Работата беше бавна и мръсна, тъй като овцете трябваше да се прекарват през изкопаните трапове една по една, да се броят, да се събират на едно място и да им се издават удостоверения, валидни до следващия сезон, че по тях няма кърлежи и болести. Въздухът беше прашен от движението на животните. Скоро стада покриха хълмовете като ниско паднали облаци, а сред тях обикаляха лаещи кучета.
С напредването на деня сред смрадта и шумотевицата се засилваше празничната атмосфера. Миризми на овнешка яхния, препечен хляб и кафе, смесени с уханието на дим от горящи пинии, се носеха из въздуха. Все по-често избухваше смях. Започваха хазартните игри. Чуваха се песни. Тук-там надбягване с коне, бой на петли…
И облеклото стана по-красиво, щом работата приключи. Жените, наметнати с вълнени шалове и слънчобрани, докато караха овцете си от кошарата до дезинфекционната яма, сега сложиха най-хубавите си ярки поли с три волана, атлазени блузи и кадифени жакети със сребърни орнаменти по яката, сребърни копчета по целия шев на ръкава от рамото до китката и със завързани на фльонги илици отпред, тежки огърлици от тиквени цветове с няколко наниза тюркоази в тях. Мъжете се появиха в ризи от памучно кадифе със сребърни копчета. Ленти от сребро и тюркоаз обвиваха черните им шапки; те носеха зелени и сини гривни, пръстени, гердани — от планината Пайлът, Моринси, Кингман, Ройстън. И имаше шеги и танци, макар да липсваха разкази за свръхестественото, тъй като гръмотевицата и змиите все още бяха будни. Той си спомни първия си Танц на индианките на едно такова събиране. Нямаше с какво да плати, затова трябваше да танцува отново и отново през по-голямата част от нощта, да чува смеха на момичетата и да се движи накрая като насън, докато се появи възможност — може би нарочно? — и той избяга.