Какъвто и да е… Макар да не можеше да проникне в дълбините, виждаше повърхността. С показалеца си очерта кръгове в праха, после ги изтри. Да. Ясно му беше.
И въпреки това седеше тук, на своя остров в небето, а денят клонеше към пладне. Накрая дойде обаждането, което чакаше. Знаеше, че е Едуин Тедърс, преди да чуе гласа.
— Били, тук започваме доста да нервничим. Прегледа ли данните?
— Да.
— Хрумна ли ти нещо?
— Да.
— Можеш ли да дойдеш сега?
— Не. Никъде наблизо няма кабина.
— Ами тръгвай към някоя! Трябва да сме наясно, а не искам да говоря по телефона.
— Не мога да го направя — възрази той.
— Защо?
— Ако въпросната дама наред с другите си добродетели има и способността да чете намеренията на хората, не искам да ги разбере от тебе.
— Почакай за минута. Ще ти се обадя отново.
След малко последва второ обаждане.
— Добре. Най-сигурно от всичко е следното. Слушай. Главният организатор на играта ще стои на стъпка разстояние от кабина, която ще отпътува към неизвестно на никого място. И ще се взриви веднага след пристигането.
— Ако тя е в състояние да разруши енергията на кабината…
— Може да е, а може и да не е. Освен това викаме и хора с паранормални способности.
— Те не са чак толкова много и не всички са предсказуеми. Не е ли така?
— Някои са много добри. И неколцина вече са тук.
— Открили ли са нещо?
— Още не. А ти какво имаш предвид? Възможно ли е да го съобщиш в общи линии, така че ние да получим някаква представа без подробности, които тя да може да използва?
— Не.
Последва пауза. След това Тедърс продължи:
— Господи! Трябва да знаем нещичко, Били! Така може да се нахвърлим един върху друг.
— Вие дори няма да разберете, че съм там.
— Ти ще бъдеш в района ли?
— Никакви подробности, не помниш ли? Възможно е дори твоите собствени хора с паранормални способности да извлекат информацията от теб и тогава тя ще може да я получи от тях, ако ти й се изплъзнеш.
— Ако смяташ да се навърташ из оня район, човек с паранормални способности с не по-малка лекота може да научи подробностите от самия теб.
— Не мисля. Понякога първичните хора могат да станат непроницаеми за телепатите. Наблюдавал съм такива случаи в други светове. А вече пак съм първично същество.
— Добре, след колко време ще се заемеш?
Били се загледа в залязващото слънце.
— Скоро — отвърна той.
— Не можеш ли да ми кажеш поне какво смяташ да правиш?
— Смятаме да я спрем.
— Да не си станал крал или редактор? Или пък си се размножил? Какво означава това „ние“? Трябва да ни уведомиш, ако привличаш и други хора.
— Не привличам други хора.
— Били, това не ми харесва…
— На мене също, но всичко ще се нареди. След това няма да можеш да се свържеш с мене.
— Е, сбогом… В такъв случай това е всичко. Късмет.
— Сбогом.
Обърна се с лице към белия изток, синия юг, жълтия запад и черния север и се сбогува с тях. Също и със Свещеното племе на планината. После слезе долу от един свят в друг.
Ан Акстел Морис и съпругът и Ърл, археолог, разказаха за двамата францисканци, отците Финтан и Анселм, които пътешествали в района на бялата тръстика, Лу-ка-чу-кай, през 1909 г. Там, на юг от Четирите ъгъла, сред дивите планини без никакви пътища, един следобед те спрели да си починат, а водачът им, навахо, отишъл да се поразходи. След време се завърнал с огромна шарена керамична делва за вода. Отец Финтан, имащ известни познания за индианското грънчарство, схванал колко уникален е този предмет и попитал откъде е. Водачът не посочил точно мястото. Казал обаче, че го е донесъл от един изоставен град на Анасази, Древните — селище с множество огромни къщи и висока кула, в което имало много подобни делви, някои от тях — все още пълни с царевица, както и одеяла, сандали, инструменти. Но той просто бил взел съда на заем, за да им го покаже, и трябвало да го върне, защото някой ден собствениците можели да се завърнат. Но къде се намирало това място? Навахото поклатил отрицателно глава. Отдалечил се с делвата в ръце. След половин час се върнал. По-късно свещениците описали делвата на семейство Морис, които сметнали, че тя датира от третия период на пуебло, един от върховете на югозападната култура. И със сигурност лесно щели да намерят мястото, след като знаели, че оттам, където францисканците били спрели, до него имало половин час път пеша. На няколко пъти претърсили района без успех. И Емил У. Хори прекарал на същото място половината от лятото на 1927 г., но не успял да открие изгубения град Лукачукай. Сега в Аризона има град със същото име. Там се тъкат килими. Оттогава насам историята за съществуването на изгубен праисторически град в онези планини, някъде на северозапад от Каньон де Чели, се отхвърля като апокрифна.