С целия блясък на взетия под наем вечерен костюм на „Плийт и Рафъл“ от искряща плътна синтетична тъкан на релефни черни райета той се бе придвижил до огромната къща в Арлингтън. Минали и настоящи величия изпълваха великолепните зали с високи тавани. Той несъмнено принадлежеше на миналото, но въпреки това бе дошъл, за да види неколцина стари приятели, да се докосне отново до онзи друг живот.
Жена на средна възраст с умело създаден чар го поздрави, приближи се, прегърна го и разговаря с него половин минута с ентусиазирания тон на говорителка в новинарска емисия, докато пристигането на нов гост зад гърба му не предизвика рефлекторен натиск на дланта й върху ръката му, с което го насочваше да отстъпи встрани.
Той с облекчение се отдалечи и си взе напитка от таблата, която му поднесоха. Хвърли поглед към лицата, поздрави някои хора и спря да размени няколко думи, докато си проправяше път към малката стая, която помнеше от предишните си посещения.
Отдъхна си, когато влезе. Харесваха му дървото и желязото в нея, каменната облицовка и грубият хоросан, книгите и ненатрапчивите картини, единственият прозорец, от който се разкриваше широк поглед към реката, и тихо горящото огнище.
— Знаех, че ще ме намериш тук — каза тя, седнала в креслото си край огнището.
Той се усмихна.
— Аз също — в единствената стая, построена по времето, когато не е властвала безвкусицата.
Той притегли едно кресло, настани се близо до нея, но извърнат леко встрани към огъня. Едрото й сбръчкано лице, блестящите сини очи под бялата коса, ниската й набита фигура не се бяха променили в последно време. В някои отношения тя беше по-възрастната, а в други — не. Времето бе превърнало и двамата в играчки на любимата си игра — иронията. Той си помисли за столетниците Фонтанел и мадам Гримо, които почти му бяха връстници. Ала в този случай пропастта беше друга.
— Скоро ли ще тръгваш отново на лов? — попита го тя.
— Те си имат всички зверчета, които засега са им необходими. Аз съм пенсиониран.
— Харесва ли ти?
— Колкото всичко останало.
Веждите й потрепнаха леко.
— Така и не мога да разбера дали твоето е местен фатализъм, умора от света или поза.
— Вече и аз не мога — отвърна той.
— Може би страдаш от безделие.
— Това е почти толкова изключено, колкото дъждът в наше време. Аз съществувам в своя собствена цивилизация.
— Така ли? Нещата не може да са чак толкова лоши — отбеляза тя.
— Лоши? Доброто и злото винаги се смесени. По този начин се осигурява ред.
— Нищо повече?
— Лесно е да се обича това, което е налице, и да се желае онова, което липсва.
Тя протегна ръка и стисна неговата.
— Ти си побъркан индианец. Съществуваш ли, когато не съм тук?
— Не съм сигурен — отговори той. — Аз бях пътешественик от избраните. Може би съм умрял и никой не е имал смелостта да ми го каже. А ти какво правиш, Маргарет?
След малко тя отвърна:
— Все още живея във века на стеснителността, предполагам. И на идеите.
Той надигна питието си и отпи голяма глътка.
— „… банално, скучно и безполезно“ — изрече тя.
Той повдигна чашата още по-високо, за да я освети светлината, и се вторачи през нея.
— Не е съвсем зле — констатира той. — Този път вермута са го докарали.
Тя тихичко се изсмя.
— Философията не променя хората, нали? — попита.
— Мисля, че не.
— Какво смяташ да правиш сега?
— Навярно да отида и да поговоря с някои от останалите, да изпия още няколко чаши. Може би малко ще потанцувам.
— Нямах предвид тази вечер.
— Зная. Нищо особено, предполагам. Не ми е необходимо.
— Човек като тебе трябва да прави нещо.
— Какво?
— Това ти трябва да кажеш. Когато боговете мълчат, някой трябва да направи избора.
— Боговете мълчат — той най-сетне погледна в блестящите й древни очи, — а всички мои възможности за избор са изчерпани.
— Не е истина.
Той отново се загледа встрани.
— Ще приема нещата такива, каквито дойдат — каза той, — както преди постъпи ти.
— Не говори за това.
— Извинявай.
Тя отдръпна ръката си от неговата. Той довърши питието си.
— Твоят характер е твоята съдба — накрая произнесе тя, — а ти си същество на промяната.
— Аз живея стратегически.
— Може би прекалено.
— Приеми нещата каквито са, приятелко. Този въпрос не ме тревожи. Аз съм се променил достатъчно и съм уморен.
— Дали и това ще продължи дълго?
— Звучи ми като подвеждащ въпрос. Ти имаше своя шанс. Ако аз съм си насрочил среща с безумието, ще отида на нея. Не се опитвай да лекуваш раните ми, преди да си уверена, че ги има.
— Уверена съм. Трябва да намериш нещо…