Вятърът плющеше наоколо му и потъмнелите разпокъсани сенки станаха зловещи — скриваха очи, животински зъби, движения…
Мъртва. Стрейджианката беше мъртва. Същество, способно да всее страх сред най-висшите кръгове. Мъртва. И я беше убила Котката. Скоро Котката щеше да се понесе с огромни скокове по същия този път. Той беше убеден, че огромното й фасетно око виждаше инфрачервените лъчи, разграничаваше поляризираната светлина. Засега не знаеше със сигурност какви още сетива притежава тя. В този момент си я представяше като огромно чинди, което върви по дирите му, без дори да забавя ход.
Капки пот избиха по челото на Били. Част от него разсъждаваше за способностите на звяра от чисто рационална гледна точка. Беше се сражавал с Котката, когато тя бе много по-наивна. Ала тя бе имала на разположение петдесет години, през които да усвои житейски опит, нужен за този свят. Котката изведнъж се превърна във фантом на друго равнище, вече не беше предишният звяр, а нещо завръщащо се сякаш от север…
Отново се пребори с възникналото желание да ускори крачка. Има достатъчно време, каза си, ще му стигне, за да успее да се измъкне. И защо трябваше да се страхува? Само преди броени минути беше готов да умре. Сега поне имаше някакъв шанс. Положи усилия да остане в настоящия момент. Миналото беше изчезнало. Притежаваше известни възможности да влияе на бъдещето, но те зависеха от сегашното му поведение. Всичко щеше да свърши благополучно. Дълго преди да изтече единият час, щеше да е в пълна безопасност. Наистина беше въпрос само на минути…
Продължи лекия си бяг, съсредоточил мисли върху целта. Най-накрая тя се появи: станцията с транспортните кабини, откъдето щеше да се озове на недостижимо за Котката място, преди да успее да мигне. Видя светлините на малката сграда на кръстопътя от другата страна на полето, в което вече навлизаше. Нещо там обаче…
Приближи и забеляза, че предното стъкло на станцията е счупено. Забави крачка. Наоколо не се виждаше никой.
Спря и погледна вътре. Имаше три транспортни кабини, наредени до отсрещната стена. Всичките бяха изпотрошени. Сякаш някаква загубила управление тежка машина бе преминала през тях, бе пречупила или изкривила блестящите стълбове, повредила уредите за управление. Направи му впечатление обаче, че енергийните банки са непокътнати.
Котката…
Онзи последен път, когато тя се бе отдалечила, за да разузнае района надлъж и нашир… Котката бе предвидила, че е възможно той да се спаси с бягство в тази посока, и бе взела мерки да отстрани това средство за измъкване.
Огледа се наоколо. Би трябвало повредата автоматично да е регистрирана в районния контролен център. Но беше късно. Трудно можеше да се каже кога ще пристигне ремонтният екип.
Карта. Вътре трябваше да има карта на линиите в района. Пристъпи към вратата и влезе.
Точно така. На стената вдясно. Проучи разположението на червените точки, с които бяха обозначени кабините в района, определи собственото си местоположение, огледа къде са следващите.
Най-близката беше на шест километра и половина.
Можеше ли Котката да знае къде се намира тя? Беше ли си направила труда да хвърли поглед към това нещо на стената, ако е разбрала, че е карта? Но дори и в този случай би ли положила усилия да унищожи още една кабина? Вярно, може да е искала да играе съвсем на сигурно…
Все пак не. Котката истински се бе изненадала от нежеланието му да се измъкне. Беше очаквала той да побегне. И макар да бе възможно той да се изплъзне от звяра и да стигне дотук, би изглеждало малко вероятно да успее да се добере до следващата кабина при тези обстоятелства. Така че дори Котката действително да знаеше за нея, сигурно я бе оставила непокътната.
Все пак картата и самата местност бяха две различни неща. Той не знаеше къде точно е разположена тази следваща червена точка. Дори отпуснатата му преднина можеше да не стигне.
Напусна опустошената станция, свери координатите си и отново пое с равната си крачка, като за по-кратко прекоси овощна градина с клони като скелети, които тракаха наоколо му, докато минаваше. Иззад туфа трева изскочи заек, пресече пътя му и изчезна сред сенките вляво. Стръковете трева бяха влажни и скоро долната част на крачолите му подгизна. Някъде залая куче. Изведнъж се почувства така, сякаш някой го следеше от неопределена посока. Прелитащите сенки пак започнаха да се сплитат в образи.
За миг се запита колко ли е часът, но после желанието да научи изчезна. Внезапно се почувства щастлив. Част от съзнанието му почти насърчаваше Котката и се надяваше, че още отсега звярът е по следите му. Прииска му се тя да върви съвсем близо и точно след него. Иначе какво оставаше от удоволствието на борбата? От години насам не се беше чувствал толкова жизнен. Сега вътре в него се разнасяше нова песен под съпровода на стъпките му, наподобяващи думкане на барабан.