Не се опита да анализира промяната в настроението си. Прекалено на гъсто се бяха струпали обстоятелствата, за да му позволят да се вгледа в себе си дори да имаше склонност към това. За момента му беше достатъчно да следва ритъма на бягството си.
В отделни мигове го обхващаше увереност, че Котката е непосредствено зад гърба му, но това сякаш нямаше значение. Друг път смяташе, че вече е победил, че е взел огромна преднина пред преследвачката си и че няма никаква възможност тя да го настигне. Всичките му сетива сега изглежда бяха придобили необичайна острота: мигновено разпознаваше и най-малкото движение в нощта по някое едва доловимо скърцане, тупване или пукот; много по-ясно се очертаваха предметите сред сенките; и дори миризмите придобиха ново значение. Някога всичко беше точно такова — да, преди много години…
В самото начало светът бе точно такъв, той самият бе точно такъв. Тичаше. На изток. Погледът му още не беше помрачен от покривалата, които по-късно животът хвърли върху му. Научи се да говори английски едва когато беше осем или деветгодишен…
Но се зачуди след всичко случило се какви следи беше оставило преминаването му от почти неолитната епоха в обществото на високите технологии? Беше живял много повече във втория свят, отколкото в първия, ако тези неща изобщо можеха да се измерват. Преходът се бе оказал успешен и той разполагаше със способностите и в двата края на обхвата, в който се бе развила личността му.
Но докато бягаше, властваше първичното. Точно така. А тази негова част предпочиташе деня пред нощта. И все пак радостта си оставаше. Не че не изпитваше страх. Но вместо това страхът с нещо допринасяше да се засили онзи особен вид въодушевление, което се бе родило в него.
Докато крачеше устремно, се питаше какво ли става в голямата къща. Как Уолфорд, Тедърс, защитниците и стрейджианците бяха разтълкували онова внезапно нападение, последвано от смъртта на адепта, без никой да им обясни какво се е случило? Естествено, щяха да заподозрат неговото участие, но трябва да са останали озадачени от отсъствието му. Дори сега навярно се опитваха да се свържат с него, макар че този път той дори не носеше пейджъра.
Дали някога щяха да научат? За първи път си зададе въпроса какво би могла да направи Котката по-късно, ако всичко свършеше и той, Били Сингър, прекрачеше в севера. Дали тя щеше да се оттегли в някоя пустинна местност и да прекара дните си като най-обикновен хищник? Не беше сигурен, макар да изглеждаше възможно. Не можеше да каже дали омразата на Котката е съсредоточена единствено върху него или тя държеше целия човешки род отговорен за своето пленничество. В съзнанието на Били се раздвижиха образи: свита в клетка, ден след ден, година след година, в нея се вторачват погледите на преминаващи тълпи от хора. Осъзна, че ако беше на мястото на Котката, щеше да мрази цялото човечество.
Раздразнението му започна да се засилва. Защо Котката не го приеме за жертвен агнец и с това да сложи край на всичко останало?
Поклати глава. Нямаше никаква реална причина да смята, че по-късно Котката ще се разбеснее. Не беше дала никакви подобни признаци. Защо изобщо му хрумваха такива мисли? За да си търси белята? Котката искаше него, а не него и всички останали. И след като го докопаше, всичко щеше да свърши…
Жертвен агнец… Отново си помисли за овцете, които бе пасъл като момче. Дълги, бавно точещи се дни под горещи и хладни небеса, огромни небеса… Лежи на склона на хълм. Дялка нещо. Пее. Надбягва се с другите деца. Първото момиче, което повали на земята — онова, което живееше зад билото. Как й беше името? А по-късно сестра й. Коравите гърди под ръцете му. Овцете наоколо, които не им обръщаха внимание. Облаците като овце на хоризонта. Овце. Божият агнец. Дора на небето с тюркоаза. Бяга…
Котката. Бяга. Как ще ме проследиш, Котко? Ще търсиш ли същите признаци, които бих избрал аз? Или пък твоето извънземно око вижда други следи от преминаване? И в двата случая няма време за прикриване на дирите. Избягай най-напред. После ще се криеш. Сега бързината е всичко. Бързината, късметът. Шансът. Колко близо би могла да бъдеш все пак? Или още чакаш времето да изтече?
Тюркоаз на небето с Дора и звуци от стъпки в барабанен ритъм долу. Далече напред, на хълма — светлини. Полъхва нощен вятър, после затихва. Крачката е равномерна. Завий наляво зад канарата с формата на смърт. Сега нагоре. Ела, Котко. В черния чувал. Пълната ентропия е всичко. Но не и най-първото.