Минутите се топят, сливат се една с друга. В далечината — шум от движеща се мощна кола над разчистения път, който някога е бил шосе; фаровете обгръщат дървесните стволове. Може би се е отправила към станцията. Ай-а! Живи сме. Освен ако Котката още сега…
Приближаваше, затова забави крачка. Това би било мястото за засада. Защо да не провери колко е часът? Защото Котката може да е излъгала, за да си спечели цялото това преследване. Щом веднъж влезеше в кабината, звярът нямаше да знае какво да прави. Дали?
Вече вървеше по-бавно и обмисляше друга възможност. Какво беше казала Котката за познанията си за кабините?
Не. Дори ако тя можеше да пътува гратис, нямаше да знае къде да отиде…
Котката е телепат.
Но от какъв тип? Беше преценил, че способностите на Котката са това, което служи на ловуващото животно да установи къде се намира преследваният дивеч, несъмнено усъвършенствани по време на дългото й затворничество, но основно съсредоточени върху плячката и действащи на разстояние от около половин километър. И все пак той познаваше хора телепати, които бяха способни да предават и приемат мисли по целия свят и в космоса. Но и в този случай смяташе, че е в състояние да блокира до известна степен способностите на подобни надарени същества чрез връщане към момчешкия си начин на мислене. Ала Котката също беше първична. Това може би нямаше да му помогне да се скрие от звяра. Тогава…
— Дяволите да те вземат, Котко! — Той вече се промъкваше на ръце и колене и внимателно разчистваше пътя пред себе си от всичко, което би могло да предизвика и най-лек шум, скъпоценните му камъни бяха увити в кърпа и пъхнати в джоба, ръцете му сръчно се движеха, коленете и пръстите го носеха напред през разчистеното пространство сред пълна тишина. — Намери ме, ако можеш. Бий се с мен, ако успееш.
Не последва отговор. И не забелязваше нищо между себе си и станцията, което би могло да се трансформира в неговия противник. Колата спря пред сградата и увисна във въздуха. Никой не слезе от нея.
Вече се беше изправил на крака и на бегом взе последните метри от полето, мина през редица от дървета, прескочи вдлъбнатината на пътя. Мълниеносен поглед през прозореца на станцията: кабините бяха непокътнати.
Почти със смях блъсна вратата, отвори я и прекоси прага. Празно помещение. Безопасно. Дишай свободно. Изправи полусвитото си тяло, свали ръката си от дръжката на ножа. Затвори вратата. Прекрасно. Пет крачки до свободата.
Кабината вляво бучеше — готвеше да прехвърли някого. Той се вгледа с любопитство. Необичайно за този час и тази доста отдалечена станция. Чудеше се кой ли би могъл да пристига. След миг започна да се очертава силует. Леко пълна жена с късо подстригана кестенява коса. Беше облечена в тъмен костюм и носеше в лявата си ръка касетофон с инициалите на голяма новинарска агенция. Погледът й се впи в него, щом напълно се материализира.
— Добър вечер. — Тя изучаваше облеклото му.
Излезе от кабината.
— Добър вечер.
— Пристигате или заминавате? — попита жената.
— Тъкмо заминавам. Изчаках само да видя дали не идва някой познат.
— Вие сте истински индианец, нали? А не просто някой, облечен в индиански дрехи.
— Индианец съм. Ако сте повикали предварително кола, току-що видях една да спира пред сградата.
— Поръчах кола. Трябва да е за мене. — Тя тръгна напред, но после се поколеба. — В този район ли живеете? — попита.
— Не. Просто бях на гости.
Той се запъти към най-близката кабина.
— Само за момент — спря го жената. — Дошла съм тук по повод на едно събитие или нещо, което би могло да се окаже събитие. Може би вие знаете нещо.
Той се насили да се усмихне, докато правеше следващата крачка.
— Съмнявам се. Не съм забелязал нищо, което да заслужава да попадне в новините.
— Но получихме сведения — не отстъпваше жената, — че от известно време насам в резиденцията на Уолфорд се вземат специални мерки за сигурност. После изведнъж тази вечер очевидно някъде имаше повреда в електроснабдяването и известни смущения. В момента нямаме абсолютно никаква връзка с резиденцията. Знаете ли нещо по този въпрос?
Той поклати глава, пристъпи напред и влезе в кабината.
Тя го последва и улови ръката му точно в момента, когато пъхаше картата си в отвора, и така на практика блокира прехвърлянето му.
— Почакайте. Не е само това — изрече тя. — После научихме, че всички най-близки до резиденцията кабини са били повредени. Знаете ли, че следващата станция на изток не работи?