— Може би вследствие на спирането на тока?
— Не, не. Те имат собствени генератори — всъщност също като резиденцията на Уолфорд.
Той сви рамене с надеждата тя да си махне ръката.
— Боя се, че не зная нищо по въпроса. Разберете, бързам…
— Не сте ли видели или чули нищо необичайно в този район?
Той забеляза, че касетофонът й беше включен на запис.
— Не — отвърна. — А сега трябва да тръгвам…
— Имам някакво усещане — каза тя, — което ме кара да мисля, че ви е известно нещо по този въпрос.
— Госпожо — отговори той, — колата ви чака. Вървете и проверете сама, както подобава на добър репортер. Аз обаче не бих се навъртал наоколо.
— Защо?
— Нещо може да се случи и на тази станция.
— Това пък защо?
— Откъде да зная? Но ако става нещо опасно, бихте ли искали да ви застигне?
За първи път жената се усмихна.
— Ако от него ще излезе добър репортаж, да. Той набра координатите.
— Желая ви късмет.
— Не, не тръгвайте още. — Тя продължаваше да държи ръката му. — Съвсем нищо ли не се е случило с вас?
— Измъкнете се оттук с колата — посъветва я той — или използвайте някоя от другите кабини. Побързайте! Това място не е безопасно. Не се навъртайте наоколо.
— Да пукна, ако сега вече ви пусна! — заяви репортерката и протегна ръка към подобно на писалка устройство, закачено на ревера й.
— Съжалявам. — Били освободи ръката си с рязко движение и я блъсна назад. — Направете каквото ви казах! — извика той. — Изчезвайте оттук! — И процесът на размиване започна.
Когато излезе от кабина на гара Виктория в Лондон и прибра в джоба си картата, трябваше да си наложи да не побегне. Прекара ръка по челото си и тя се намокри.
Запъти се към най-близкия изход. Оттам проблясваше сива утринна светлина. За миг уханието на храна, идващо от денонощен ресторант, го завладя изцяло. Твърде близо е, реши той, и продължи навън.
Мина покрай редица от коли на въздушни възглавници, предназначени за разглеждане на забележителностите, покрай друга редица от таксита, чиито шофьори не се виждаха никакви. Продължи известно време по пътя, сви наслуки в приблизително северна посока и слезе от тротоара. Тръгна по пътека между дървета, която водеше надолу към някогашната широка магистрала. Сега имаше по-малко улици, отколкото преди сто или петдесет години, когато беше посещавал града. Някои от главните артерии се поддържаха във вид, удобен за използване от товарните автомобили и малкото частни коли на въздушна възглавница, други бяха превърнати в търговски центрове, трети просто бяха западнали, повечето се бяха превърнали в пустеещи райони в центъра или паркове, както ги наричаха едно време.
В продължение на половин час следваше криволичещите пътища и сред все по-ярката дневна светлина значително увеличи разстоянието между себе си и станцията. Звуците на събуждащия се град, заглушавани от дърветата, ставаха все по-силни. Стараеше се да се движи вдясно, след като навлезе в покрайнините.
Внимателно обхождаше с поглед фасадите на отворените или отварящите се учреждения по-нагоре, зад пътя. Още по-нататък, след прохода, под една арка близо до някакъв двор, съзря табела на кафене. Изкачи се по стъпалата на пешеходната алея и се отправи в тази посока. Прецени, че се намира някъде около Пикадили съркъс.
Точно когато се намираше под арката, се вледени: връхлетя го натрапчивото чувство, че някой го наблюдава. Огледа се. На пешеходната пътека и в двора имаше доста хора, облеклото на неколцина от тях ясно издаваше, че също като него идват от други краища на света, но никой не му обръщаше особено внимание и никой не изглеждаше достатъчно едър, за да съответства на цялата огромна маса на неговия противник.
Разбира се, би могло да е нещо зад него, в горите…
Били не беше склонен да отхвърли каквото и да е предупреждение, дори предчувствие. Затова тръгна отново и отмина арката. В една ниша до близкия ъгъл се виждаше транспортна кабина. Да се поддадеш на чувството на безпокойство, можеше да бъде признак и на слабост, и на предпазливост, но когато човек бяга, същевременно е много важно да запази възможно най-голямо хладнокръвие. Ускори крачка. Приближи се и забеляза, че в нишата освен транспортна кабина имаше и устройство за повикване на полицията. Рязко дръпване на алармената ръчка би накарало някое ченге да пристигне след секунди с кабината — сега подобна организация на работа се използваше почти навсякъде. Не че това би му помогнало кой знае колко, ако изведнъж откриеше Котката зад гърба си. В най-добрия случай само щеше да забави нещата. Но с това повикване вероятно щеше да обрече полицая на смърт. Закрачи малко по-бързо.