Видя глава на койот — не, беше само малко кученце — да се появява иззад ъгъла на нишата и да гледа към него. Чувството, че няма време за губене, се засили. Опита да се пребори с желанието да хвърли поглед назад, но не устоя.
И когато се обърна, изведнъж усети замайване. Огромен мъж с черно наметало и тъмни очила тъкмо се появяваше иззад дърветата. Били се спусна да бяга.
Докато тичаше, напипа и извади картата си. Обърна я така, че да може веднага да я пъхне в отвора на кабината. Заля го вълна от страх, който бързо се превърна в отчаяние. Внезапно го обзе увереност, че няма да успее да стигне навреме. Усещаше мощен подтик да спре и да изчака преследвача си.
Ала вместо това се хвърли в кабината, трескаво пъхна картата в отвора и набра поредица от координати. После се обърна и видя, че мъжът препуска към него на четири крака и формата му се променя, докато се приближава. Някъде горе летеше дирижабъл. Цялото табло стана двуизмерно и заизчезва. Сбогом, Пикадили…
— Бягай, ловецо! — прозвуча слабо сред собствените му мисли. — Следващия път…
Стоеше в кабина на гара Виктория и трепереше. Но сега това беше по-скоро реакция, а не страх. Страхът, отчаянието, увереността, че е обречен, бяха изчезнали в момента на транспортирането. Едва сега осъзна, че Котката трябва да му е внушавала тези чувства — малко по-усъвършенствана версия на нейния стар похват да парализира жертвата си, който той на няколко пъти бе изпитал върху себе си в по-очевидната му форма преди години. Били се стресна от степента, до която звярът бе подобрил метода си оттогава насам.
Извика на монитора карта и взе от нея нови координати. Преследвачът можеше да е доловил гара Виктория от мислите му и…
Докато тялото му изчезваше, забеляза как нещо започна да се очертава през две кабини — нещо, наподобяващо загърната в наметало не съвсем човешка фигура, все още разширяваща раменете си и удължаваща предните си крайници.
— По дяволите!
Точно така!
В Мадрид… Ясно небе зад мръсния прозорец. Тълпа пътници. Няма време…
Извика указателя, набра нови координати. Огледа се, когато Мадрид започна да се отдалечава. Никаква следа от пристигащ торглиндски метаморф. Започна да си отдъхва. Напълно си отдъхна чак в кабинката на Северната гара в Париж. Извика градския указател и потегли пак.
Върви пеша. Дневната светлина е станала още по-ярка. Гара Тюйлери. Вече в безопасност. Няма начин Котката да го е проследила този път.
Отправя се нагоре по „Шан-з-Елизе“. Прекосява края на парка, преминава през алеята за велосипедисти, навлиза в пешеходната зона, долавя уханието на храна от близкото кафене на тротоара. Отминава няколко кафенета, докато се спира на едно със свободни маси близо до транспортна кабина и откъдето се вижда добре и в двете посоки. Сяда, поръчва си обилна закуска. След като свършва, не бърза да си ходи, изпива безброй чаши кафе. Не личи да има нещо заплашително и усеща как в него започва да мъждука чувство за сигурност. След време го обзема летаргия.
Нощ. Тук е късно утро, но на мястото, което е напуснал, е нощ. Отдавна не е спал.
Стана и тръгна отново. Дали да не отскочи до друг град, за да направи дирите си още по-недоловими? Или вече достатъчно бе прикрил следите си?
Избра компромиса и отпътува до левия бряг. Отново пое пеша. Знаеше, че мислите му са замъглени. Отърсен от първоначалната необходимост да бяга, сега мозъкът му се задоволяваше да работи бавно заради настъпилата след преумората реакция. Щеше да е лесно да се сдобие със стимулант, за да си възвърне пълната бдителност — достатъчно беше да се свърже с компютъра, който се грижеше за здравословното му състояние, и да поиска да изпрати нареждане до местна аптека да изпълни рецептата. Но сега се чувстваше сравнително в безопасност и предпочиташе да си почине и да възвърне енергията си по естествен начин, вместо да прибягва до изкуствени средства на този етап от развитието на събитията. В крайна сметка тялото му можеше да се окаже по-важно от съзнанието, чувствата и рефлексите му — те бяха по-сигурни водачи от всеки сложен план. Не беше ли вече решил, че първичното предпазва най-добре от опасен телепат? Спи сега, ще плащаш по-късно, ако е необходимо.
Откри хотел, който носеше името „Сен Жак“ и се намираше близо до университета. В квартала имаше няколко транспортни кабини, една беше във фоайето. Взе си стая на третия етаж и се изпружи на леглото напълно облечен.
Дълго време остана вторачен в тавана, без да бъде в състояние да заспи. Явяваха му се и изчезваха образи от неотдавнашното бягство. Постепенно обаче се намесиха други картини и нито една — свързана със скорошни преживелици. Увлякоха го, дишането му се забави и накрая го отнесоха със себе си.