… Наблюдаваше застаналата пред видеопулта Дора да извиква на екрана купища уравнения, пръстите й да се движат по клавиатурата по същия начин, както пръстите на майка му по стана, да въвеждат нови променливи, да вплитат нови шарки. Не разбираше. Но това нямаше значение. Косата й беше дълга и руса, очите — съвсем бледи. Беше се запознал с нея след завръщането си от дълга експедиция, когато институтът го изпрати да учи отново, за да осъвремени познанията си по теория на астрофизиката и да усъвършенства навигационните си методи. Тя преподаваше математика… Уравненията се превръщат в рисунки върху сух пясък и накрая в черепи, животински и човешки. Дора се усмихва. Той смътно си спомня, че е мъртва. Дали щеше да е още жива, ако не го бе срещнала? Вероятно. Но… Екранът се превръща в машина с процеп и черепите постоянно се въртят и спират, придобиват нови цветове… Цветовете покриват стените на каньона, през който върви. Слоеве почва и скали образуват дълги ивици по грубата повърхност отляво и отдясно. В краката му са пръснати черепи и други кости, някои от тях — сиви и оглозгани, напукани и повредени от времето, други — съвсем запазени, с цвят на слонова кост, част от тях — с вградени тюркоази, корали и черен кехлибар. Дочува шум зад гърба си, обръща се, но не вижда нищо. Шумът долита отново, той пак се обръща и пак нищо. Третия път му се струва, че се завърта и съзира пробягваща сянка. Четвъртия път тя е там, чака го. Край купчина кости стои койот.
— Ела — казва животното и поема назад. Той го следва и то го води сред сенките. — Побързай — подканва то и вече се отдалечава с големи скокове. Струва му се, че дълго време се движат през тайни места. Тъмни места. Забравени места. Дора ги следва. Светлина на огньове и танцьори. Звуци от удряне на рогови пръстени от опашката на гърмяща змия и думкане на барабани. Нощен клуб пред замъгления от изпитото уиски поглед. Прашната повърхност на Водан IV; приличните на танкове зверове, които я населяват. Кости под краката, кости навсякъде наоколо. Пропадане, пропадане… Шумове зад гърба му. Сянката му върви пред него, докато той преследва пухкавата опашка на Палавника.
— Къде отиваме? — вика той.
— Навън и нагоре, навън и нагоре — долита отговорът. Сянката му изведнъж е обгърната от сянката на нещо по-голямо, дошло откъм гърба му. — Побързай! Навън! Нагоре! Побързай!
Събужда се с усещането, че трябва спешно да действа. Денят зад прозорците е притъмнял. Какъв беше този шум по стълбите?
Навън и нагоре? Прекалено настойчив призив, за да го пренебрегне. Почти чуваше койота зад прозореца.
Стана, прекоси стаята, погледна навън. Имаше авариен изход. Дали го беше забелязал, когато се нанасяше? Не си спомняше.
Вдигна прозореца и пристъпи навън. Не поставяше под съмнение предупреждението. Струваше му се, че все още се движи сред видяното насън. Изглеждаше напълно разумно да продължи във вече поетата посока. Вечерният въздух беше хладен, уличните светлини осветяваха пътя отдолу. Този влажен, остър мирис, носен от бриза… Сена?
Нагоре!
Изкачи се по стълбата. С известна трудност успя да се прехвърли на наклонения покрив. По „Рю де-з-Екол“ се движеха хора, но никой не поглеждаше нагоре. Започна да се придвижва вдясно, като се опираше с пръстите на краката си във водосточния улей, плъзгаше ръце по покривната плоча. Усещането, че всичко става насън, не го напускаше. Мина покрай комини и сателитна антена. Забеляза пред себе си ъгъл. Долетя слаб, глух, тътнещ звук, сякаш някой блъскаше по някаква врата долу, вляво от него. Забърза.
Последвалият цепещ трясък съвсем слабо раздвижи въображението му. Сега вече кабината беше доста близо, стига той да се озове на земята…
Движеше се, сякаш следваше магическа пътека, която го водеше към втори авариен изход, изникнал пред погледа му. Дори шумът на преследването — огромно туловище се измъкна от прозореца му, застърга по металната стълба, а после се изправи на задните си крака и задраска по ръба на покрива — му изглеждаше като част от някаква пиеса, в която той не беше дори заинтригуван зрител, да не говорим за главен герой. Продължи да се движи механично, почти без да осъзнава, че преследвачът му се обръща към него — не с думи, а с чувства, които при тези обстоятелства би било нормално да му се сторят обезпокоителни.
Хвърли бърз поглед назад, след това зави зад ъгъла — точно навреме, за да види как огромната, странно оформена фигура в черно се прехвърля на покрива. Дори когато водосточният улей не издържа тежестта и се счупи, а фигурата безуспешно размаха лапи, за да се улови за нещо по сградата, той не почувства прилив на адреналин. Когато започна падането надолу, чу как съществото вика: