— Помогнете ми, прекрасни летящи същества и могъщи ловци! — извикал той. — Врагът ме застига!
— Скрий се в корубата на това дърво и остави Скалата на нас — отвърнал вождът на ястребите.
Тогава вождът на ястребите дал сигнал и цялото му племе се вдигнало във въздуха, направило кръг и се нахвърлило върху Пътешестващата скала. С човките си ястребите напълно разкъсали нейния неприлепнал плътно външен слой, после се заловили да дълбаят пукнатините, отваряли ги, разширявали ги, късали отломъци. За кратко време Скалата се превърнала в купчина дребни камъчета.
— Хайде — обърнал се вождът на ястребите към Койота, — всичко свърши. Сега вече можеш да излизаш.
Койота се измъкнал от дървото и огледал останките на противника си. После се разсмял.
— Беше само игра — заявил той. — Нищо повече. Изобщо не бях в истинска опасност. А вие, глупави птици, действително си помислихте, че съм в беда. Смешно. Наистина смешно. Не е чудно, че всички ви се подиграват. Наистина ли си помислихте, че се страхувам от тази стара скала?
Койота се отдалечил със смях, а вождът на ястребите дал втори сигнал.
Ястребите се спуснали върху каменните отломки, събрали ги и започнали да ги сглобяват отново като части от гигантски пъзел.
Когато Пътешестващата скала се видяла отново здрава, тя изпъшкала и се затъркаляла — отначало бавно — в посоката, в която се отдалечил Койота. Набрала скорост и след малко отново видяла пред себе си Койота.
— О, не! — изкрещял той, като я забелязал да идва.
Пак се втурнал да бяга. Стигнал до склона на един хълм и започнал да се спуска по него. Пътешестващата скала увеличила скоростта, съкратила разстоянието, което ги разделяло, преминала през него и го премазала.
Един кръжащ ястреб видял това и се върнал да съобщи на останалите какво е станало.
— Койота пак оплеска работата — казал той. — Няма да му дойде умът в главата.
ВТОРИЯТ ДЕН
Нощ. Мъгла на валма се спускаше по скалистите хълмове, звездите се носеха към центъра на небето, фосфоресциращата светлина на изгрялата луна обрамчваше краищата на всеки предмет. Колата на въздушна възглавница следваше високия път сред канарите, който се виеше между скалната стена и урвата, отсичаше каменните издатъци, въртеше се, потъваше, издигаше се. През пътя минаваха овце и се спираха да попасат пролетната трева. В тази селска местност нямаше светлини; не се забелязваше и друга кола. От време на време предното стъкло се замъгляваше, но едно автоматично движение на чистачката беше достатъчно да го почисти. Единственият звук, който се извисяваше над тихото бръмчене на двигателя, бе появяващият се понякога настойчив порив на вятъра, нахлуващ в някое кътче на автомобила.
Били навлезе в дъгата на десен завой, а високо вляво се издигаха скалите. С всеки изминат километър се чувстваше по-уверен. Когато се стигна до използване на транспортни кабини и действия в големи градове, Котката се бе оказала по-опасен противник, отколкото бе очаквал. Все още не му беше ясно как звярът бе успявал да открива местоположението му с такава точност. Можеше да разбере триковете, с които задействаше кабините, но как бе разбирала къде да отиде, за да го намери… Цялата работа имаше привкус на магия, независимо от това, че Котката бе разполагала с дълго време, за да подготви своя план.
Все пак сегашната промяна на тактиката трябваше да му осигури свободата на действие, необходима, за да избяга окончателно. След като се бе отскубнал от зашеметената Котка на левия бряг на Сена, той се върна с кабината на Северната гара. Оттам се транспортира в Дъблин — град, който бе посещавал много пъти по време на излетите си в Ирландия. Консултира се с указателя и отпътува за Бантри, откъдето бе тръгнал навремето, за да прекара няколко седмици на яхта и в риболов. Там, в това приятно, тихо кътче на Западен Корк, вечеря и усети зараждането на лекото чувство на сигурност, което изпитваше. Прекоси града покрай залива, дишаше соления въздух и си припомняше времето, което можеше да бъде и по-щастливо, макар сега да гледаше на него като на един от многото си периоди на приспособяване към още по-големите промени. Спомни си яхтата, момиче на име Лин и рибите, раците и мидите, с които се хранеха — припомни си всичко плюс факта, че това беше малко, чуждо на всякаква забързаност градче, което му бе позволило постепенно да навлезе в новото десетилетие. Възможно ли беше сега повече от всичко останало да му е необходимо подобно място, зачуди се той. Поклати глава. Улови по-здраво кормилото, докато се спускаше по криволичещия път.
Време е да помисли. Нужно му е да стигне до безопасно място, където да вникне в ставащото. Имаше нещо страшно погрешно в цялата работа. Пропускаше важни моменти. Котката се бе добрала ужасяващо близо до него. Трябваше да успее да се освободи от нея. Това все още беше неговият свят — въпреки всички промени в него. Не беше редно един извънземен звяр да може да го надхитри тук. Време. Необходимо му е време, за да размисли.