— Не обработвам заявките.
— … и се надявам това да стане скоро.
— Трябва малко да се поразходя — каза той. — Ще се върна. Тя кимна и той бързо излезе. Скоро и тя щеше да направи това.
По-късно същата вечер очите му изведнъж забелязаха червена нишка в килима. Той тръгна по нея и се озова близо до транспортна кабина.
— Що за дяволщина?
Потърси домакинята, благодари й и се върна отново до транспортното устройство. Набра координатите и при влизането се препъна.
Задейства замразяването като опора срещу падане.
Предната нощ беше валял сняг, сух и наподобяващ прашец, но голяма част се бе стопила, тъй като денят бе неочаквано топъл за сезона. Слънцето се оттегли зад тъмно скалисто било, но небето все още беше ясно. Студът се връщаше отново в света, носен от вятъра, който въздишаше сред боровите дървета. Сребристи ленти слънчева светлина очертаваха по-горните ридове на високо скалисто плато далеч вдясно, в чието подножие вече прииждаха сивите кълба на първите приливи на здрача. Той разбра, че тази вечер няма да вали сняг и ще може да наблюдава звездите, преди да затвори очи.
Докато си подготвяше място за нощуване, койотът куцукаше след него; лявата му предна лапа все още беше превързана. Тази нощ трябваше да се погрижи и за това.
Запали огън и си сготви ядене, а димът от пиниите изпълваше с благоухание ноздрите му. Когато приключи, денят беше свършил. Високото скалисто плато и билото се бяха превърнали просто в късове сгъстен мрак в нощта.
— Последното ти безплатно ядене — каза той и подхвърли част от храната на звяра.
Докато се хранеха, си припомняше други нощи и други биваци, чиято дълга диря се простираше цял век назад. Само че този път нямаше какво да се ловува и в известен смисъл това му доставяше удоволствие.
Докато пиеше кафе, си мислеше за своето сто и седемдесетгодишно съществуване: как бе започнало на това място; за вълшебните страни и за адовете, през които бе протекло по негова воля; за това как се бе завърнал тук отново. При сегашните обстоятелства „у дома“ би било повече от ирония. Той отпиваше врялото кафе от металната чаша и населяваше нощта с демони, повечето от които сега се бяха установили в Сан Диего.
По-късно свали превръзката от крака на животното с ловджийския си нож. А то стоеше съвсем неподвижно и наблюдаваше. Докато разрязваше твърдия плат, си припомни деня преди няколко седмици, когато намери койота в капан и със счупен крак. В друго време би постъпил другояче. Но сега го бе освободил, прибрал в своя дом, лекувал. И дори това начинание, това дълго пътуване към Каризите бе предприел не за да удължава една неестествена връзка, а за да освободи животното на достатъчно разстояние от дома си и да му предостави цяла нощ, която да го изкуши да се върне обратно в своя собствен свят.
Плесна го по хълбока.
— Хайде. Бягай!
Койотът се надигна. Движенията му все още бяха сковани, той продължаваше да държи крака си под неестествен ъгъл. Постепенно отпускаше лапата си, докато се движеше из бивака. След това започна да излиза извън осветения от огъня кръг и да се връща обратно, като все по-дълго се застояваше в тъмнината.
Докато мъжът приготвяше спалния си чувал, го стресна звънец. В същото време върху малката пластмасова кутия, която висеше на колана му, започна да примигва червена светлинка. Изключи звънеца, но лампичката продължи да светка. Сви рамене и я сложи настрана, обърната към земята. Тя означаваше, че някой му се обажда в далечния му дом. Беше му станало навик да носи устройството, когато е близо до вкъщи, и бе забравил да го свали. Никога обаче не носеше целия комплект, така че не разполагаше със средство да отговори на обаждането оттук. Това му се струваше без значение. Вече няколко години не го бяха търсили за нещо, което би могъл да сметне за важно.
И все пак това позвъняване го тревожеше, докато лежеше и гледаше звездите. От много дълго време изобщо никой не му се бе обаждал. Сега му се искаше или да бе взел и другия елемент на устройството, или да не носеше нищо. Но той беше пенсиониран, отдавна беше изгубил значение. Не би могло наистина да е нещо важно…
… Той прекосяваше оранжева равнина под жълто небе, в което пламтеше огромно бяло слънце. Приближаваше се към оранжева пирамидална структура, покрита с паяжина от съвсем тесни пукнатини. Стигна близо до нея, спря и бързо настрои енергийния излъчвател. После започна да чака, като от време на време се преместваше да види как работи другата машина, която непрекъснато регистрираше увеличаването на пукнатините. Времето не означаваше почти нищо за него. Слънцето се движеше мудно. Внезапно една от назъбените линии рязко се разшири и структурата се разтвори. От нея изведнъж се изправи създание с широки рамене, покрито с къси розови косми. Най-отгоре, върху подобна на луковица издатина, имаше груб, обрамчен с четина отвор под заслепяваща червена ивица копчета като скъпоценни камъни, който то, докато се олюляваше, бе обърнало право към него. Той задейства енергийния излъчвател и върху създанието падна блестяща мрежа. То се бори с нея, но не успя да се освободи. Движенията му започнаха сякаш да следват такта на тихо думкане на барабан, което можеше да бъде и биенето на собственото му сърце. В този момент целият свят се сгромоляса и пропадна. И той, по-младата същност на собственото му „аз“, тичаше, тичаше на изток под синьо небе, покрай лобода и пелин, туфи висока трева и чамиза; овцете почти не го забелязваха освен една, която изведнъж се надигна, приела всички цветове на зората, олюляваща се… После всичко бе отнесено от тъмните течения към местата, където живеят сънищата, когато не ги използваме…