— Да те победя — каза Били. — И ще го направя.
— Не. Най-голямото ти желание е да умреш.
— Не е така!
— Ти си се отказал от мисълта да се движиш в ритъма на своя свят. От дълго време си чакал и си желал да намериш подходящ начин да се измъкнеш. Аз ти осигурих такъв случай. Мислиш си, че бягаш. Всъщност ти си се втурнал към мен. Улесняваш ме, ловецо.
— Не е вярно!
— А прекрасната ирония в цялата работа е, че не си го признаваш.
— Прониквала си в мозъците на прекалено много калифорнийци. А те са претъпкани с популярна психология…
— И това отричане толкова много ме улеснява.
— Опитваш се да ме изтощиш умствено. Това е.
— Не е необходимо.
— Блъфираш. Ако можеш да нанесеш удара сега, искам да те видя как ще го направиш.
— Скоро. Скоро. Продължавай да бягаш.
Той трябваше да намали скоростта, защото последва поредица от завои. Продължи внимателно да се оглежда от двете страни. Котката трябваше да е наблизо, за да стигне до него. Но тя, разбира се, имаше предимството да се придвижва по права линия, докато пътят…
— Точно така.
Над главата му се откъсна отломък от нощта и полетя надолу от върха на висока канара, надвиснала вдясно. Той се опита едновременно да удари спирачките и да завие наляво.
Масивна фигура с едно-единствено блестящо око, която наподобяваше ягуар, се стовари върху купето на автомобила, после мина върху предния капак. Видя се само за миг и отскочи встрани.
Въздушната възглавница се изкриви, колата се наклони и започна да се преобръща още преди да излезе от пътя. Той се опитваше да овладее кормилото и да си върне контрола над колата с мисълта, че вече е прекалено късно. Тогава дойде силният удар, придружен от скърцащ звук. Усети как нещо го изхвърля напред.
Смъртоносно, смъртоносно, смъртоносно… Калейдоскопът се върти… Променящи се изображения във все същото нещо… Беше ли грешка? Силата носи болка… Триенето на времето по ръбовете… Центърът се разпада, оформя се отново някъде другаде… Оставаш си все същият? Но… Погледни навън. Тук песни за твоето „аз“ ерозират волята, докато действията легнат мъртвородени върху юргана на нощта… Но… Отново това движение… Ще се задържи ли след уловения момент? Да се разпадне… Не е калейдоскоп. Няма център. Но отново… формата да създаде воля. Волята да създаде форма. Предмет… Болка… Смъртоносно, смъртоносно… И прекрасно. Като гладко малко кученце… Пластична статуя… Звуците на орган, първата глътка уиски на празен стомах… Ние се установяваме отново — по-далеч отпреди… Център. Светлината!… Трудно е да бъдеш бог. Болката. Красотата. Ужасът на лишаването от „аза“… Действай! Добре. Център, център, център… Тук? Смърт…
оносно пак отново от моста на дъгата ойоткгарван вторачени спир на далечназемя необходимост времето из редупрежденията прати за последен път и теченията обърнато все пак паданеназвяр нито мозъчна буря нито в тяхното отменяне спаси прекъсна въжето което свързва еобходимостта задапредупреди и намерипът щеотвори машината напандора желание земя амин аминокиселини отвори мовешкия чозък добавя болката на дуртвуршт фернихтунг желание дазапали и мъртоносно та еобходимостта съсъщи
Ние сме ключът.
Когато дойде на себе си, наоколо цареше безмълвие. Усещаше се влага. Дясната страна на челото му пулсираше. Раменете го боляха и той осъзна, че тялото му е извито под неестествен ъгъл. Почувства дясната си ръка мокра. Отвори очи и видя, че нощта все още покрива земята. Протегна дясната си ръка и запали светлината в колата. При движението от ръкава му изпадаха късчета стъкло.
Сега забеляза, че по предното стъкло нямаше дори пукнатина, а ръката му бе измокрена от разлялото се останало кафе. С върховете на пръстите си докосна челото си — кожата не беше разкъсана, но на удареното място напипа вече оформила се подутина.
Колата беше извън пътя, полегнала на дясната си страна. Предната част се бе посмачкала от удара в едно дърво. Наоколо имаше още дървета и храсти, така че тя не се забелязваше особено откъм пътя. Погледна нагоре, после вляво, но не успя да открие причината за счупеното ляво стъкло.
След това втораченият му взор попадна върху облегалката за глава. По тапицерията точно до главата му имаше четири успоредни резки, сякаш оставени от остри като бръснач животински нокти. Отново прехвърли погледа си към счупеното странично стъкло. Ясно…
— Котко?
Мълчание.