— Какво чакаш?
Прехвърли крака, внимателно ги опря в другата врата и някак си се поизправи. Веднага му се зави свят и той се вкопчи във волана. Когато пристъпът премина, опита се да отвори вратата. Тя поддаде на четвъртия път със скърцащ, режещ звук. Улови се за рамката, изтегли се нагоре и внезапно си спомни, че бе правил нещо подобно и по-рано в стар син пикап, с който се бе върнал вкъщи от града една съботна нощ преди цял век.
Имаше следа. Успяваше да я различи дори в мрака. Котката беше идвала тук и си беше отишла. Попипа счупените клони, проследи с върховете на пръстите си отпечатъците по земята. Може би в продължение на двайсет метра вървя по дирите, които го отведоха встрани към пустошта. После се изправи и се извърна.
— Какво си си наумила, Котко? Какво искаш сега? — попита той.
Чуваше се само вятърът. Бавно се върна на пътя и продължи по него. Беше сигурен, че от града го делят само няколко километра.
Изминаха може би десетина минути. Друга кола не се появи, но той подозираше, че не е сам. Струваше му се, че огромно тяло се движи в далечината между дърветата вляво със скоростта на собствената му крачка.
— Прекрасно, Котко — каза той. — Сега няма смисъл да се опитвам да избягам. Ако искаш да нападаш, нападай. Ако не, наслаждавай се на разходката.
Отговор не последва и той се затича леко.
Не беше изминал голямо разстояние, когато почувства, че започва да му се гади. Не обърна внимание и продължи да бяга. Реши, че може би това е реакция от удара по главата.
Но докато тичаше, към усещанията му се прибави страх, че Котката се готви да скочи отгоре му. Опита се да отхвърли това чувство, но то се засилваше и тогава той осъзна ирационалните му корени.
— Усещам го, Котко. Ала зная какво е — рече той. — Какъв смисъл има? Така или иначе продължавам към Кенмар, ако не ме убиеш. Или просто си играеш с мен?
Тези чувства се изостряха все повече. Той задиша учестено. Внезапно го обхвана настойчива потребност да се изпикае. По целия път пред него, докъдето стигаше погледът му, сякаш беше надвиснала непосредствена обреченост.
Нещо като малко куче мина пред него. В този момент страховете му изчезнаха.
„Дали това не беше сянката, която видях в гората? — зачуди се той. — Може би Котката отдавна си е отишла? Страхът ми истински ли беше?“
— Или всичко това е твое дело, Котко? Намислила си да ме накараш да се съмнявам в себе си, да ме сломиш, преди да ме унищожиш?
След като тича километър и половина, зад него се приближи кола на въздушна възглавница и спря. Шофьорът му предложи да го закара до града.
Когато потеглиха, изведнъж Били долови вътре в себе си далечния смях на своя преследвач.
Да се измъкне, да се отдалечи, да помисли. Тези желания изцяло изпълваха съзнанието му, когато пристигна в града. Необходимо му беше дори за кратко време да избяга някъде, където Котката не може да следи мислите му. Трябваше да продължи бягството, да опита още веднъж да заличи добре следите си, да намери покой, за да анализира положението, да си състави план.
Помоли шофьора да го остави до транспортната станция. Предполагаше, че Котката чете мислите му отнякъде и научава посоката, в която се отправя. Започна тихичко да си пее на езика на навахо откъс от Пътя на благословията. Влезе в станцията и се запъти към една кабина. В помещението имаше само някакъв старец, седнал на дървена пейка край стената вдясно. Възрастният човек вдигна поглед от разпечатката с новините, кимна му и каза:
— До’ър вечер.
Били влезе в кабината и набра координатите на гара Виктория.
… сред красота.
Сега към Мюнхен…
… всичко наоколо.
Изми се в тамошната тоалетна и се отправи към Рим.
… вдясно от мен.
Изяде сандвич и изпи чаша вино.
… вляво от мен.
Пренесе се в Анкара. Известно време стоя пред терминала и наблюдаваше как изгрява слънцето в началото на горещ, прашен ден.
… пред мен.
Отпътува за Ал Хилах в Саудитска Арабия и оттам — за поредицата от кабини в Националната петролна гора в Раб ал Хали.
Да. Тук, реши той, след като пристъпи сред извисилите се дървета с огромни листа и люспеста, кафява, звънтяща от вятъра кора. Пое по ясно очертана пътечка под сенките им.
Тук, сред старата мечта на Фрийман Дейсън, помисли си той, може би ще съумее да налучка пътя към нещо, което му е необходимо да знае; тук, в наричания някога Празен кът, а сега — грамадна гора от създадени с обработен генетичен материал дървета, по-големи от секвоя, чиито сокове се изкачват нагоре, а програмираният метаболизъм синтезира петрол. Той се стича надолу по специални артерии към корените, образували жива мрежа от петролопроводи, които се вливат от различни места в изкуствена тръба, отвеждаща течността към огромните хранилища. Това беше един от най-големите нефтени запаси в света, който осигуряваше извършването на онези дейности, за които петролът все още беше необходим. Дърветата запълваха някогашната пустиня и използваха изобилната тук слънчева светлина. Саморемонтиращи се и неподвластни на времето на фона на небесната синева, те бяха едновременно и природни, и технологични продукти. На онази технология, която захранваше с познания цивилизацията на тази планета със същата сигурност, с която дърветата в уличните паркове дават своите плодове или пък мрежата от данни (стига да не е прекъснал връзката с нея) може още в този момент да му предостави почти всяка необходима информация.