Почти всяка. Някои неща трябваше да проумее сам. Но тук, сред това съчетание на старото и новото, на първичното и съвременното, той за първи път, откакто беше започнала цялата история, се почувства по-спокоен. Имаше дори птици, които пееха сред клоните…
Дълго време вървя през гората. Когато стигна до малък незалесен участък с няколко маси за пикник, контейнер за отпадъци и барака, спря. Разгледа постройката отвътре. Имаше лесничейски инструменти за поддържане на гората — автоматични лопати, кирки, триони, вериги и кабели, ръкавици и котки за катерене. Мястото беше прашно и паяжини се съединяваха една с друга като ефирни мостове.
Затвори вратата и продължи по-нататък, подуши въздуха и се огледа. Седна, облегнал гръб на ствола на голямо дърво. Туфа груб жълт минзухар и лимонена трева ограждаше малкото хълмче сред корените. Натъпка лулата си и я запали.
Котката искаше смъртта му и се бе опитала да го убеди, че това е и неговото желание. Идеята изглеждаше абсурдна, но той се зае да вникне в нея по-обстойно. Голяма част от вселената беше противник на човека. Беше научил това още като момче. Човек вземаше предпазни мерки и се надяваше късметът да му помага. Времето беше като течаща вода: нито добро, нито лошо; нещо, което не може да се улови. Възможно беше да свиеш шепа и да го подържиш за малко, но нищо повече. Времето обаче се бе превърнало в порой през последното десетилетие от собствения му живот, равняващо се на около трийсет реални години, и той не бе в състояние да задържи и капка от него. През този период големият свят се бе променял с шеметна скорост. Танцьорите бяха разменили маските си; той вече не беше в състояние да различава враговете.
С изключение на Котката.
Ала осъзнаваше, че е несправедлив в разсъжденията си дори по отношение на Котката. Нея можеше да я разбере. Котката се държеше естествено въпреки неистово обладалата я страст да постигне единственото си желание. Останалият свят беше опасен с промените и усложненията си, макар и да не действаше злобно и с умисъл. Беше противник, не враг. Врагът беше Котката. Вселената беше онова, което се сгромолясва върху човека и го смазва. Но сега…
Темпото се беше ускорило. През целия си живот, още от първите си ученически дни, бе чувствал как то се учестява като думкане на барабани. Вярно, имаше затишия — периоди, когато се бе примирявал с новите ритми. Но сега… Чувстваше се уморен. Последните му реакции вече бяха станали неуместни дори сред собствения му народ. Щом погледнеше назад, осъзнаваше, че се е чувствал най-добре тогава, когато заминаваше да ловува надалече в безвремието сред звездите. Шокът винаги бе настъпвал при завръщането. Сега… сега просто искаше да си почине. Или да замине отново някъде много надалече, въпреки че следващото завръщане…
Дора. С Дора също беше в покой. Но сега тези спомени не му помагаха. Мислите за Дора в момента го караха само да отмества поглед от реалните проблеми. Наистина ли искаше да умре? Беше ли права Котката?
Почти чуваше пеене вътре в неестественото дърво, което се издигаше успоредно с гръбначния му стълб, вибрациите мелодично почукваха по нервите му.
Да иска да избяга, да иска да си почива и повече да не се променя… Може би…
Здраво захапа мундщука на лулата. Изобщо не му харесваше това мислене на беликано, това търсене на скрити мотиви. Но…
Може би тук се криеше нещо. Мускулите на челюстта му се отпуснаха отново.
Ако казаното от Котката наистина разкриваше скритите източници на чувствата му, той беше препускал към смъртта от момента, когато Дора падна и…
Дора? Как се вписваше тя в ставащото с него? Не, да остави мъртвите да почиват в мир и да не тревожат живите. Достатъчно беше да си признае, че всички промени в обществото — обществото, в което не се бе родил, но към което се бе опитал да се приобщи — го бяха довели до това състояние със съкрушителното си въздействие. Да тръгне оттам. А после какво? Какво искаше всъщност? И какво следваше да направи?