Внезапно просветление озари паметта му и той стреснато осъзна онова, което знаеше от самото начало. Най-напред беше зашеметен от откритието, след това се почувства смазан, защото вече разбираше, че думите на Котката са верни.
Всеки път бе побягвал с транспортните кабини, като дълбоко в съзнанието си предварително набелязваше крайната спирка на пътуването. Съвсем напразни бяха всички онези прехвърляния, преди да поеме към целта си. На Котката й трябваше единствено да разчете мястото, към което в последна сметка се е запътил, да отиде там и да започне да претърсва града първо за съзнанието му, после — и за тялото. Струваше му се, че това е нещо повече от небрежност от негова страна. Сякаш нарочно се бе разкривал пред Котката, без да допусне разумът му да разсъждава над фактите. Как би могъл след всичко това да си има доверие за каквото и да било?
От друга страна, пълното бездействие би могло да се окаже не по-малко фатално. Внезапната му готовност да си признае, че скрито желае смъртта, го изненада. Беше решен обаче да не се поддава на този порив — не и в схватката с Котката. Вдъхна дима от лулата си и се заслуша в пеенето на птиците.
Беше ли предварително решил да дойде тук, когато напусна Кенмар при първото от тази последна серия от прехвърляния? Изглежда, че да…
Така да бъде. Изправи се. Трябваше да допусне, че Котката знае къде се намира и всеки миг може да се появи. Колкото по-дълго остане на това място, толкова повече нараства възможността звярът да го хване неподготвен. Изтупа панталоните си и промърмори: „По дяволите!“ Трябваше му още време, за да си състави план.
Удари по ствола на дървото и през отреденото за пикник пространство тръгна към пътя. Огромна врана стремително прелетя покрай него. Той спря. През съзнанието му преминаха объркани мисли за Черния бог и за ловните похвати.
Единствената транспортна станция в околността беше онази, която бе използвал. Котката можеше да се появи там всеки момент, може би дори в мига, когато той се приближаваше. Не, не трябва да се поддава на такива мисли. След като е беззащитен, разумно е да продължи бягството си. Ала рискът, който криеше опитът да го направи точно сега, изглеждаше прекалено голям.
Спусна се откъм Юта и Колорадо — огромна и черна, и зловеща. Хората се втурнаха да се крият и зачакаха. Тя удряше, плискаше се, изпълваше клисурите. От езерото Пауъл през Коризите носеше кипеж и грохот. Лижеше Скалата кораб с огнени езици. Белите петна по височините се топяха под слюнките й. Дъхът й беше ускорен и пронизващ, чупеше клоните на боровите дървета, извиваше пиниите. Сухите дерета се превърнаха в кални змии. Имаше мъгли, а някъде — дъги. Гръмотевицата вече не спеше. Беше станало невъзможно да се разказват легенди.
Тя излезе от транспортната кабина и се огледа. Известно време постоя неподвижна, сякаш се ослушваше. После се отпусна на четири крака и влезе в гората. Докато се придвижваше напред, промени формата си. Беше открила съзнанието, което търсеше. Отново я изпълни усещане за онова пеене и за всички смътни образи, свързани с него. Ала макар то да прикриваше дълбоко лежащите мисли, не й пречеше да установи посоката и мястото, където се намира човекът, в чиято глава се криеха те. Нямаше да е трудно да открие и тялото.
Движенията й ставаха все по-грациозни, докато очертанията на тялото й плавно се променяха, за да приемат онази коткоподобна форма, която толкова й допадаше. Очите й искряха като течност. Предните зъби изскочиха с няколко сантиметра над долната й устна и заблестяха. Почти безшумно премина между огромните петролни дървета. Щом замръзваше неподвижно и търсеше дири, ставаше направо невидима сред петнистата смесица от светлини и сенки.
В един такъв момент се отрони листо. Котката, жива мъглявина, скочи върху му. После се изпъна и поклати глава. Вторачи се в листото. Сетне отново пое напред.
Може би моментът беше настъпил. Играта не се оказа толкова сложна, колкото се надяваше. Ако липсваше интересна борба или бягство, ако и този път нямаше нищо вълнуващо, навярно щеше да бъде най-добре всичко да приключи тук. Ловецът бе загубил настървението си, изглеждаше уморен, прекалено угрижен, за да се впусне в нужната битка.