— Хостийн Сингър — рече той, — изпий с нас чаша кафе.
— Става — отвърна Били.
Докато пиеха кафето, Джими отбеляза:
— Казал си, че отиваш към каньона?
— Да.
— Но не и да се спуснеш в него, надявам се.
— Смятам да се спусна.
— Пролетното наводнение започна.
— Досетих се.
— Тази пушка изглежда отвратително. Може ли да я разгледам?
— Заповядай.
— Гледай ти, лазерна! Можеш да пробиеш още една дупка в Прозоречната скала с това нещо. Стара е, нали?
— На около осемдесет години. Не мисля, че още произвеждат точно такива.
Джими му върна пушката.
— Ще ловуваш ли?
— Нещо подобно.
Известно време седяха мълчаливо, после Джими се обади:
— Ще те закарам докъдето искаш на ръба.
— Благодаря.
Джими отпи още една глътка от кафето.
— Дълго ли смяташ да останеш долу? — попита той.
— Трудно е да се каже.
— Напоследък не те виждаме често.
— Не се събирам с хора.
Джими се изсмя.
— Трябва да се ожениш за сестрата на жена ми и да дойдеш да живееш тук.
— Хубава ли е? — попита Били.
— И още как. При това е и добра готвачка.
— Познавам ли я?
— Не мисля. Ще трябва да устроим Танц на индианките. Дъждът внезапно започна да барабани в северния край на къщата.
— Ето че започна — рече Джими. — Предполагам, че не ти се иска да чакаш, докато спре.
Били се изсмя:
— Може да продължи с дни. Ще се разориш, ако ме храниш.
— Бихме могли да играем на карти. По това време на годината един горски пазач няма кой знае каква друга работа.
Били допи кафето си.
— Би могъл да се научиш да правиш накити — колани от раковини, гривни, пръстени.
— Ръцете ми просто отказват да се заемат с това.
Джими остави чашата си.
— Няма какво друго да правя. Спокойно бих могъл да се преоблека и да дойда с теб. Имам мощна ловджийска пушка с радарен мерник. Може да повали слон.
Били прокара пръст по една шарка на покривката.
— Друг път — каза той.
— Добре. Мисля, че в такъв случай е по-добре да тръгваме.
— И аз.
Накара Джими да го остави на северната издатина над мястото, където се намираха развалините на Къщата на антилопите. След като пристигна с кола, реши да стигне на изток чак дотук. Ако беше вървял пеша, щеше да започне спускането на няколко километра по на запад. Джими можеше да го откара още по-далече на изток, но от това щеше да има по-малка полза, защото отправната му точка беше зад мястото, където Каньонът на черната скала се отклоняваше от същинския Каньон дел муерто. Искаше да мине този участък пеша и там да заплете следата. Ако направеше нещата прекалено лесни, това щеше да се стори съмнително на Котката.
Втренчен надолу към просторния, извит като змия каньон, забеляза как в центъра, точно както бе подозирал, минава широка ивица слабо проблясваща вода. Още не беше толкова дълбока, колкото я бе виждал понякога в миналото: придошла от топенето на снеговете между оранжевите, жълто-розовите и сивите стени, плискаща се в основите на приличащите на обелиски канари, с малки водопади на неравните места и вълнички около големите камъни, понесла тиня и детрит към плитчината Чинли, докато по цялото дъно на каньона се образуваха островчета от плаващи пясъци. Неколкостотин души от племето живееха тук през по-топлите месеци, но всички си отиваха през зимата. Сега мястото щеше да е безлюдно.
Ръмеше лек дъжд, от който скалистите стени ставаха хлъзгави. Огледа се да види кой е най-безопасният път надолу. Ето там, вляво.
Стигна до избраното място и го разгледа по-внимателно. Да. Подходящо беше. Намести раницата си и започна да се спуска. Пътят водеше надолу към високия, покрит с чакъл скат, който следваше основата на стената.
Измина известно разстояние, спря, за да оправи раницата, изтри влагата от челото си и се загледа встрани и малко назад в скалната рисунка, изобразяваща антилопа в естествена големина. Наоколо имаше още много такива издълбани рисунки: антилопи, други четириноги, пуйки, човешки фигури, концентрични кръгове; някои от тях продължаваха до четвъртия етаж на огромна руина, построена в основата на скалата. Нито една от рисунките не беше направена от неговото племе. Те датираха от периода на великите пуебло между XII и XIV век, дело на древните, Анасази. Продължи с мъка надолу, направи завой и изведнъж му стана по-леко да върви. Тук наклонът и козирката на стената предпазваха от дъжда.
Когато стигна дъното, той се обърна на изток. Плискащите се води останаха вдясно, избелелите треви и ниските дървета — горе на склона. Не направи усилие да прикрие следите по пътя си, а вървеше напред с широка, решителна крачка. Отвъд водата, до основата на отсрещната скала, се намираше Руината на бойната пещера — малка каменна постройка с оцветени в бяло, червено, жълто и зелено рисунки. Тя също датираше от времето на великите пуебло. Като момче навярно би се пазил от такива места — би се страхувал да не разбуди отмъстителните духове на Древните. От друга страна, реши той, вероятно щеше да се хване на бас и да мине през тях.