Айрънбеър се изправи и се запъти към вратата.
— Да ти пикая на анализа за съотношението между цената и ефективността. — И напусна стаята.
Фишър понечи да го последва, но погледът му срещна Елизабет.
— Остави го — спря го тя. — Прекалено е ядосан. Нали не искаш да се биеш с приятел? В този момент няма какво да му кажеш.
Фишър застина близо до вратата.
— Не успях да установя контакт с него преди, не мога и сега — каза той. — Зная, че е бесен, но… Нещо ме гложди. Имам чувството, че е способен да извърши някоя глупост.
— Като например? — запита Мансин.
— Не зная. Там е работата. Може би по-добре да…
— Ще се поцупи малко — каза Мансин, — а после ще се върне и ще се опита да ни уговори да извършим неизвестно какво. Може би е редно да се съгласим и да направим опит да се свържем със Сингър, като го накараме да се отправи към някое безопасно място, откъдето е възможно да го приберат. Това би могло да даде резултат.
— Имам чувството, че нищо няма да се получи, но това е най-доброто предложение досега. Как ще разберем къде има безопасно място?
Мансин помисли малко, после каза:
— Онзи приятел на Сингър, горският пазач Йелоуклауд, може и да знае. Къде е разпечатката с номера му?
— Айрънбеър я прибра — съобщи Елизабет.
— Няма я на стола му. Нито пък на масата.
— Да не би да мислиш…?
— Айрънбеър, почакай! — мислено излъчи Елизабет. — Готови сме да помогнем! Върни се!
Ала нямаше отговор.
Запътиха се към стълбите.
Никъде в сградата не успяха да намерят Айрънбеър и се досетиха, че е отпътувал с една от транспортните кабини на долния етаж. От „Информация“ научиха номера на Йелоуклауд, но в дома му никой не отговаряше. Чак след половин час, докато се хранеха, някой забеляза, че от стаята на охраната липсва скорострелен автомат.
КАМЕННИ НАДПИСИ
Нищо не било в състояние да се движи след извършената от Койота кражба на звуците по света. Не и преди да го убедят да вдъхне живот на Слънцето и на Земята, като нададе силен крясък и върне шума на земята.
В Тзе’а хайлдехе’, където къс скала, донесен от подземния свят, имал навика да се разделя и да оформя две канари, които се затваряли при всяко преминаване на пътници, Найенезгани вече решил проблема чрез хитроумно използване на парче от рог на лос.
Кецалкоатъл, пристигнал тази сутрин в Тула, бил чут да отбелязва: „всеки човек си има свой заек.“ Това било възприето като добър знак от местното население, което в отговор поднесло мексикански царевични питки, цветя, тамян, пеперуди и змии.
Търговски пътник, минаващ оттам
„Смятам да го нарека текстил“ — казала тя в отговор
„Предполагам, че са наследили това от баща си“ — била чута да казва, когато й съобщили за последното
Когато Айрънбеър се озова с транспортната кабина в дома на Йелоуклауд, първото нещо, което привлече и прикова вниманието му, беше пушката в ръцете на другия, насочена към гърдите му от горе-долу два метра.
— Хвърли оръжието, което носиш — нареди Йелоуклауд.
— Готово. Недей да нервничиш. — Айрънбеър пусна автомата на земята. — Защо си насочил това чудо срещу мен?
— Индианец ли си?
— Да.
— Ха’ат’ииш биниинаа йиния?
Айрънбеър поклати глава.
— Не разбирам.
— Не си навахо.
— Никога не съм казвал такова нещо. Всъщност съм сиукс. Но и сиукски не зная. Освен може би няколко думи.
— Ще ти го повторя на английски: защо си дошъл тук?
— Казах ти по телефона. Трябва да намеря Сингър или съществото, което го преследва.
„Мисля си, че може би ти си онзи, който го преследва. По тия краища лесно се крият трупове — особено по това време на годината.“
Айрънбеър почувства как по челото му избива пот, когато прочете мислите на другия.
— Чакай малко — каза той. — Искам да му помогна. Само че историята е дълга, а аз не зная с колко време разполагаме.
Йелоуклауд посочи едно кресло с дулото на пушката си.
— Сядай. Но първо навий килима и го отмести. Мразя да ми цапат нещо, изработено на Двата сиви хълма.
Докато Айрънбеър покорно изпълняваше заповедта, беше насочил всичките си усилия да проучи мозъка на домакина, да проникне отвъд потока на съзнанието. Когато откри онова, което му трябваше, не знаеше дали езикът му няма да се заплете, докато произнася сричките, но все пак опита.
— Какво каза? — попита Йелоуклауд, а цевта на пушката му леко се залюля.
Айрънбеър повтори тайното име на Йелоуклауд.
— Откъде го знаеш? — попита другият.
— Прочетох го в ума ти. Аз съм паранормален. Това е първата причина, поради която ме въвлякоха в тази история.
— Да не си лечител?
— Предполагам, че навремето щях да бъда точно такъв.
Така или иначе събраха група от такива като мен и започнахме да следим съществото, което преследва Сингър. Сега останалите искат да се откажат, но не и аз. Ето защо се нуждая от помощта ти.
Дъждът не спираше. Когато телефонът иззвъня, Йелоуклауд го изключи. След това си приготвиха кафе.
9
Кристофър (Кит) Карсън (1809 — 1868) — граничар, трапер, разузнавач в крайните западни райони на САЩ. — Б.пр.