Айрънбеър поклати глава.
— Не разбирам.
— Не си навахо.
— Никога не съм казвал такова нещо. Всъщност съм сиукс. Но и сиукски не зная. Освен може би няколко думи.
— Ще ти го повторя на английски: защо си дошъл тук?
— Казах ти по телефона. Трябва да намеря Сингър или съществото, което го преследва.
„Мисля си, че може би ти си онзи, който го преследва. По тия краища лесно се крият трупове — особено по това време на годината.“
Айрънбеър почувства как по челото му избива пот, когато прочете мислите на другия.
— Чакай малко — каза той. — Искам да му помогна. Само че историята е дълга, а аз не зная с колко време разполагаме.
Йелоуклауд посочи едно кресло с дулото на пушката си.
— Сядай. Но първо навий килима и го отмести. Мразя да ми цапат нещо, изработено на Двата сиви хълма.
Докато Айрънбеър покорно изпълняваше заповедта, беше насочил всичките си усилия да проучи мозъка на домакина, да проникне отвъд потока на съзнанието. Когато откри онова, което му трябваше, не знаеше дали езикът му няма да се заплете, докато произнася сричките, но все пак опита.
— Какво каза? — попита Йелоуклауд, а цевта на пушката му леко се залюля.
Айрънбеър повтори тайното име на Йелоуклауд.
— Откъде го знаеш? — попита другият.
— Прочетох го в ума ти. Аз съм паранормален. Това е първата причина, поради която ме въвлякоха в тази история.
— Да не си лечител?
— Предполагам, че навремето щях да бъда точно такъв.
Така или иначе събраха група от такива като мен и започнахме да следим съществото, което преследва Сингър. Сега останалите искат да се откажат, но не и аз. Ето защо се нуждая от помощта ти.
Дъждът не спираше. Когато телефонът иззвъня, Йелоуклауд го изключи. След това си приготвиха кафе.
Сега тичаше, устремен сякаш към недрата на земята. Все по-тъмно и по-тъмно. Скоро ще трябва да забави крачка. Светът наоколо бе изчезнал почти напълно, останали бяха само звуците — на вятъра, на водата, на тупащите му като барабан стъпала. Сега бавно. Точно така. Моментът настъпи.
Напред. Имаше нещо сред онези няколко дървета. Не се движеше. Светлина.
Напредваше предпазливо.
Оказа се, че е… Не, грешеше. Невъзможно беше. И все пак тя беше там. Транспортна кабина. Беше сигурен, че правилникът не позволява да се монтират транспортни кабини в каньона.
Приближи се още повече. Несъмнено приличаше на транспортна кабина — там, сред дърветата. Пристъпи и погледна вътре.
Все пак беше странна. Нямаше процеп за карта. Не беше предвидена възможност за набиране на координати. Влезе и я разгледа по-внимателно. Имаше само едно-единствено странно копче на червени и бели петънца. Без да се замисля, протегна показалец и го натисна.
Наметало от дъги се завъртя пред очите му и изчезна. Огледа се. Нищо не се бе променило. Не се беше пренесъл никъде. И все пак…
Бледа светлина заливаше каньона сега, сякаш отгоре светеше пълна луна. Само че луна нямаше.
Отново погледна към кабината и за първи път забеляза табелката отстрани. На нея пишеше „СВЯТ НА ДУХОВЕТЕ“. Сви рамене и се отдалечи. Не личеше да се е променило друго освен светлината.
След около двайсет крачки се извърна и погледна назад. Кабината беше изчезнала. Зад него се извисяваше горичката, лишена от всякакво неестествено присъствие. Вдясно водата блестеше, течението я къдреше на малки вълнички. Падащият върху нея дъжд сякаш се спускаше със забавено движение и приличаше повече на плътна мъгла, отколкото на порой. А следващата проблеснала светкавица изглеждаше като стилизирана фигура, гравирана върху небесната твърд.
Сега пред него ясно се очертаваше пътеката, която трябваше да следва. Стъпи върху нея и докато крачеше, вятърът на пресекулки пееше напътствена песен.
Движеше се бързо и приближаваше завой на каньона. После тръгна по-бавно, тъй като склонът стана по-стръмен и тесен. При една извивка на пътя се спусна към широка козирка, след това отново забърза по своята пътека.
Когато сви зад завоя, забеляза отпред и вдясно от себе си очертанията на човешка фигура, застанала на отсрещния бряг на потока, съвсем в края на издигната ивица земя, която продължаваше под водата. Беше мъж, изглеждаше някак познат и обгърнат от светлина, в която Били забеляза нещо смущаващо.
Приближи се по-бавно, защото мъжът се взираше право в него. За момент не беше сигурен как да се обърне към него, понеже не успяваше да си спомни обстоятелствата, при които се бяха запознали, а и срещата му се струваше странна. После паметта му внезапно се пробуди, но мъжът вече го бе поздравил.
Той спря и отвърна на поздрава.
— Далеч си от дома си — каза сетне, — от мястото, където те срещнах едва завчера — да пасеш овце в планините.