Впусна се в умерен бяг, като си казваше, че го прави, за да прогони проникналия до костите му студ. Тичаше покрай голи скали от гранит и варовик, покрай скатове, покрити с пинии и клек. Мъртви юки с леко заледени листа лежаха на пътя му като угаснали звезди, приковани към земята. Снегът блестеше по далечните планински върхове под съвсем ясно небе. Дори след като вече не му беше студено, той продължи да се движи със същото темпо, изпълнен с някаква радост от физическото усилие.
Денят се движеше бавно. Обаче той не намали крачка, докато не изтече половината от утрото. Тогава спря да похапне набързо на хълм, от който се откриваше огромна гледка към тесен каньон, където овце пасяха суха трева. В далечината се издигаше дим от конусообразен, измазан с пръст хоган, чиято старинна врата бе обърната към него, на изток.
Иззад купчина скали се появи старец с тояга. Навярно там бе почивал, докато наглеждаше овцете. С куцане пое по обиколна пътека, която в крайна сметка го изведе съвсем близо.
— Йа’ат’еех. — възрастният мъж гледаше покрай него.
— Йа’ат’еех.
Покани стареца да сподели храната му и известно време двамата ядяха и мълчаха.
След малко го попита от кое племе е — щеше да бъде неучтиво да поиска да узнае името му — и научи, че принадлежи към народа на Заешката червена вода. Неизменно установяваше, че му е по-лесно да разговаря с по-възрастните, отколкото с по-младите, с хората, които живеят по-далече, отколкото по-близо до големите градове.
След малко старецът го попита към кое племе принадлежи. Когато му каза, старият човек замълча. Не е хубаво да се говори за умрелите.
— Аз съм последният — каза той — искаше да бъде разбран. — Дълго време прекарах надалеч.
— Зная. Известна ми е историята на Звездния следотърсач. — Старецът притисна върха на широкополата си черна шапка, защото ги връхлетя порив на вятъра. Погледна назад към пътя на север.
— Нещо те следи.
Все още усмихнат заради начина, по който старецът го бе назовал, без да произнася името му, той извърна глава и погледна в онази посока. Огромна топка бял трън подскачаше и се търкаляше в подножието на хълма.
— Руски бодил — отбеляза той.
— Не — отвърна старецът. — Нещо по-опасно.
Въпреки годините страхът от чинди за момент изникна от детството му. Потрепери от допира на вятъра.
— Не виждам нищо друго — изрече той.
— Ти си отсъствал много години. Минавал ли си по Пътя на врага?
— Не.
— Може би е трябвало.
— Може би. Познаваш ли добър певец на Пътя на врага?
— Аз съм певец.
— Може би заради това скоро пак ще се срещнем.
— Чувал съм, че Звездния следотърсач бил певец. Отдавна.
— Така е.
— Когато наминеш отново, ще поговорим повече за тези неща.
— Добре.
Мъжът погледна още веднъж назад към пътя:
— Междувременно следвай криволичеща пътека.
— Ще го сторя.
По-късно, докато минаваше по слоестите сини шисти и замръзналата тъмночервена глина в пресъхналото речно корито, от двете страни на което като пукнатини в студената синева на небето се извисяваха голи канадски тополи, той се замисли над думите на стареца и за нещата, за които те му напомниха — за небесните и водните твари, за създанията от облаци, мъгла, дъжд, цветен прашец и царевица, заемали тъй важно място в детското му въображение. И това ставаше сега, в сезона, когато змиите и мълниите още спяха.
Беше изминало много време, откакто бе престанал да обмисля проблемите си от старата гледна точка. Чинди… Истинско или част от съзнанието му — какво значение има? Нещо злонамерено зад гърба му. Да, друг начин да гледаш на нещата…
Денят бавно стигна до пладне и продължи да изтича, преди да се покаже стръмният хълм близо до дома му — високо извисяваща се, причудливо изваяна постройка, напомняща за нещо, което бе видял някога в обрамчена с водорасли долина под водите на чуждопланетен океан. Сега отново спря, за да изяде остатъка от провизиите си. В югозападните райони природата запазва настроенията си задълго, помисли си той, докато се взираше в тази посока. Макар да беше истина, че земята почти не се е изменила, все пак между преди и сега имаше известна промяна. Той смътно различаваше горички от сини смърчове близо до подножието на голямата планина — в тази област преди век и половина такова дърво не се виждаше. Но за това време климатът също донякъде се бе променил: зимите бяха станали малко по-меки, настъпваха по-късно и свършваха мъничко по-рано отпреди.