отпътуваме фра тплаца км водите нсещи се нататъ дървот с глава отгоре ипристигаме сега до всеки където петима вече четирима отделноотделно кон върху планина призрчни успяхме да се прнесем към телесенстълб като дълготеча вода да посетим няколко залива и места в нашитесобствени глави където да разберем сестри на небето стари мъже под земята докато напред следите на койот отгоре сянка на черна птица и първият брат в потира на мозъците част от отделноотделнокапкапкапан
— Господи! — въздъхна Елизабет, докато отново се отпускаше в креслото.
Алекс Мансин наля чаша вода и я пресуши на един дъх.
— Да-а-а. — Фишър масажираше слепоочията си.
Мърси Спендър се закашля така, че успя да спре едва след близо половин минута.
— Сега какво? — меко попита Фишър.
Мансин поклати глава.
— Не зная.
— Айрънбеър се оказа прав. Той смята, че се намира в друг свят — каза Елизабет. — Не сме в състояние да го стреснем.
— Плюя на това — отвърна Фишър. — Опитахме и успяхме да го достигнем, макар той да ни възприе като тотем. Друго ме тормози и вие го знаете.
— Той беше там — каза Мърси — духом.
— Хайде някой да се обади в болницата и да провери дали Сандс действително е мъртъв — предложи Фишър.
— Според мен просто е невъзможно да са сгрешили, Чарлс — отговори Елизабет. — Но Мърси е права. По някакъв начин той беше с нас и ми се струва, че сякаш все още е някъде наблизо.
— Точно така — потвърди Мърси. — Той е тук.
— Не е необходима хипотезата за духовете, за да си обясним онова, което според мен се случи — заяви накрая Мансин.
— Какво искаш да кажеш? — попита Елизабет.
— Всичко опира до спомена за това, как умря той. Ние всички бяхме заедно и действахме като единната общност, която твърде малко разбираме. Мисля, че травмата, причинена от смъртта му, е послужила за създаване на нещо като холозапис на мозъка му в нашето по-широко съзнание. Ако сме отделени един от друг както сега, тя отслабва, но всеки от нас носи някакъв неин по-блед вариант и може би поради тази причина сега изпитваме това усещане за неговото присъствие. Когато преди малко възстановихме общността, повторното комбиниране на запечатаните в паметта ни следи се оказа достатъчно, за да се изгради завършено функциониращо копие на мозъка му такъв, какъвто беше.
— Смяташ, че Сандс е особен вид спомен, който се появява, когато сме в онова състояние? — поиска да уточни Елизабет. — Как мислиш, ще избледнее ли с времето?
— Кой би могъл да каже?
— И какво ще правим сега? — запита Фишър.
— Постоянно ще проверяваме къде е Сингър, предполагам — отговори Мансин, — и ще го приканим отново да се изкатери на някое удобно място, откъдето да го приберат.
— Той просто ще продължи да отказва. Видяхте колко непоклатима е тази негова умствена настройка.
— Вероятно. Освен ако не се случи нещо, което да я промени. Но аз си мисля за някои от нещата, които Айрънбеър каза. Сингър трябва да има шанс и май ние сме единствените, които можем да му го предоставим.
— Съгласен съм. Струва ми се достатъчно безопасно. Само не искайте от мене отново да се впусна след онзи извънземен звяр. Веднъж ми стига.
— Аз самият не изгарям от желание да се докосна втори път до него.
— Ами Айрънбеър?
— Какво Айрънбеър?
— Не е ли редно да опитаме да установим връзка с него и да го известим какво правим?
— Каква полза? Той е луд. Просто ще прекъсне контакта. Да ни се обади, когато е готов.
— Никак не ми се иска да извърши някоя глупост.
— Като например?
— Например да тръгне да преследва онова чудовище и да го открие.
Мансин кимна.
— Може би си прав. Продължавам да мисля, че няма да ни послуша, но…
— Възможно е да послуша мен — каза Фишър, — ала не съм сигурен, че ще успея да се свържа с него от такова разстояние.
— Защо не проверим къде е най-близката до онзи каньон транспортна кабина и не отидем там? — обади се Елизабет.
— Навярно това ще улесни нещата.
— В индианските резервати не избягваха ли алкохола? — попита Мърси.
— Да се обадим на Тедърс и да си събираме багажа. Ще се срещнем тук след петнайсет минути — предложи Фишър. — Уолтър също смята, че идеята е добра — каза Мърси.