— Оставих го тук, долу. — Йелоуклауд сочеше с пръст по картата и Айрънбеър кимна, взрян в очертанията на дългите, разпрострени в различни посоки каньони.
Поройният дъжд премина в суграшица и барабанеше по спрялата близо до ръба на каньона кола на въздушна възглавница, в която седяха. Айрънбеър инстинктивно вдигна яката на взетото на заем яке. Съвсем по мярка му беше. „Имам късмет, че носим еднакъв размер“ — помисли си той.
— Наблюдавах го известно време — продължи Йелоуклауд, — за да се уверя, че ще стигне долу без проблеми. Успя и видях как се отправи на изток. — Пръстът му се плъзна по картата и спря. — Тук, на това място — добави той, — би могъл да свие надясно в Каньона на черната скала или да продължи в самия Каньон дел муерто. Ти как мислиш?
— Аз ли? Откъде да знам?
— Ти си магьосник. Не можеш ли да подържиш една пръчка над картата или нещо подобно и така да разбереш?
Айрънбеър проучи картата по-внимателно.
— Не съвсем — отвърна той. — Чувствам, че е някъде там, долу. Но за мен скалната стена си е само скална стена, независимо дали я виждам с неговите или със собствените си очи. Все пак… — той прокара показалеца си по картата — смятам, че е продължил по Дел муерто. Нужно му е било огромно пространство, а ми се струва, че от Черната скала няма изход.
— Добре, добре. И аз мисля, че е тръгнал по този път. Бих казал, че нарочно реши да слезе на това място. Обзалагам се, че оставените на разклонението следи подвеждат. — Йелоуклауд сгъна картата, изключи светлината в купето и запали двигателя. — След като и двамата сме на едно мнение — завъртя волана той, — на бас, че ще успея да спестя малко време. На бас, че ако се отправим право нагоре по ръба, покрай онова разклонение и се спуснем в Дел муерто, ще открием следите му покрай една от стените.
— Май ще стане тъмничко.
— Имам очила за нощно виждане и мощен прожектор. И двете покриват целия спектър.
— Можеш ли да определиш на какво разстояние евентуално се намира от мястото, където си го оставил, и с каква скорост се движи?
— Обзалагам се, че преценката ми ще е доста точна. Само че сега не искам да налетим точно на него.
— Защо?
— Ако нещо го преследва, той ще е склонен да стреля по всичко, което забележи да се приближава.
— Тук си прав.
— Така че ще заобиколим надолу покрай Пещерата на многото пуйки и Пещерата на синия бик — точно преди каньонът да се разшири. По-лесно ще открием следата в по-тясно пространство. После няма да обръщаме внимание на всякаквите там лъжливи дири, които водят към Каньона на двойната пътека, и ще тръгнем след Били.
Ветровете брулеха малката кола, която с мъка се движеше почти без път през обширната открита местност, като непрекъснато правеше завои, за да избягва големите камъни и прекалено стръмните падинки.
— … и тогава смятам просто да му осигурим допълнителна огнева мощ.
— Бих искал да се опитам да го убедя да се откаже от това начинание.
Йелоуклауд се изсмя.
— Как ли пък не. Да те видя как ще го направиш.
Айрънбеър проучи мислите му и разбра какво е мнението му за Сингър.
— Е, добре тогава — предаде се той. — В Периферния патрул поне се научих да стрелям.
— Ти си служил в п-п-патрула? За малко и аз да постъпя там.
— И защо не го направи?
— Боях се, че на небето ще ме хване клаустрофобия в тия бирени кутии. Обичам да гледам широки пространства.
Докато пътуваха в мрака, известно време мълчаха, а наоколо им се мяркаха смътни очертания, в светлините на предните фарове се въртяха снежинки, превръщаха се в дъждовни капки, после — отново в снежинки.
След известно време Йелоуклауд заговори:
— Та ти казваш, че онова нещо, което го преследва, е умно като човек, а?
— В известен смисъл да. Може би по-умно.
— Но въпреки това предимството пак може да е на страната на Били. Навярно ще побеснее, като ни види.
— Този звяр го е преследвал по целия свят. Той е създаден да убива и мрази Сингър.
— Дори Кит Карсън се е страхувал да ходи в тези каньони, за да преследва навахите. Трябвало е да чака до средата на зимата, за да ни изтощи от глад и да ни принуди да излезем.
— Защо се е страхувал?
— Това място е идеално за устройване на засади. Всеки, който познава пътищата долу, би могъл да спре превъзхождащи го войски, дори да ги унищожи.
— Звярът умее да чете мисли.
— Значи е разбрал, че някъде пред него има човек, който чака да го убие. Не е необходимо да притежаваш способност да четеш мисли, за да ти е ясно това. И ако продължи преследването, точно така ще стане.