— Той може да променя формата си.
— Въпреки това трябва да се движи, за да върви напред. И по този начин се превръща в мишена. Сега Били е въоръжен. На звяра няма да му е толкова лесно, колкото май си мислиш.
— В такъв случай защо реши да дойдеш?
— Не обичам чужди твари да преследват навахо в собствените ни земи. Освен това не можех да позволя на сиукс да изпрати първия изстрел срещу онова нещо.
„Без Йелоуклауд тук от мен нямаше да има голяма полза — каза си Айрънбеър. — Дори местните дечица навярно знаят по-добре как да се оправят из тази местност, да проследяват дири, да ловуват, да оцеляват. Аз съм пълен глупак, след като физически се забърках в цялата тая история. Единствените ми познания за живота на индианците идват от Аляска, пък се и отнасят за време отпреди много години. Какво тогава правя тук? Непрекъснато си повтарям, че Сингър ми харесва, но защо? Защото е бил един вид герой? Не мисля, че това е истинската причина. Според мен ми допада, защото е старомоден индианец и защото баща ми може би е бил като него. Поне аз си го представям така. Дали тук не се опитвам да изкупя вината си? Може и да е така. А и в цялата ми музика звучат индиански ритми…“
Колата забави ход, провря се под една надвиснала скала и спря. Снегът отново се бе превърнал в дъжд, който тук само ръмеше — бавно падащи студени капки.
— Стигнахме ли? — попита Айрънбеър.
— Почти — отвърна Йелоуклауд. — Оттук надолу е лесно. Е, сравнително лесно. Чакай да взема очилата и прожектора и ще те водя.
Слязоха от колата, взеха малки раници и преметнаха през рамо оръжието си. Йелоуклауд насочи светлината на прожектора си към каньона.
— Следвай ме — обърна се той към Айрънбеър. — Преди няколко години тук скалите се свлякоха. Получи се нещо като пътека. Щом стигнем на дъното, ще се окажем по на завет.
Айрънбеър закрачи след него и двамата се приближиха до ръба на каньона. Долната му част не се виждаше, а скалите отпред изглеждаха назъбени и хлъзгави. Магът не каза нищо и скоро започнаха спускането. Йелоуклауд местеше прожектора си, за да осветява пътя пред тях.
Докато се спускаха, дъждът намаля, а приблизително на половината разстояние се озоваха изцяло под укритието на стената и той вече не стигаше до тях. Скалите станаха по-сухи и те ускориха темпото. Айрънбеър се вслушваше във воя на вятъра и в шума на дъжда.
Придвижваше се от скала на скала и след известно време започна да се пита дали наистина има дъно. Взе да му се струва, че вървят надолу цяла вечности че цялото останало време ще бъде запълнено единствено с безкрайно повтарящи се движения на вкопчване в канарите и навеждане. Тогава чу Йелоуклауд да се провиква:
— Ето че стигнахме!
Скоро след това установи, че се намира на дъното на каньона сред изкривени и плуващи под светлината на прожектора скални форми.
— Не мърдай за минутка — нареди Йелоуклауд. — Не искам да объркаме следите. — После попита: — Можеш ли да използваш онзи свой номер и да разбереш дали наблизо има някой?
— Като че ли няма — отвърна след няколко секунди Айрънбеър.
— Чудесно. Смятам тук за известно време да си служа с нормална светлина. Ти се настани удобно, докато видя какво мога да открия.
През следващите минути Айрънбеър наблюдаваше как Йелоуклауд мести бавно прожектора, изследва земята, като се отдалечава все повече, движи се отляво надясно и обратно. Най-сетне спря. Изправи се. Махна на Айрънбеър да се приближи и индианецът закрачи напред.
— Откри ли нещо? — попита той, когато стигна до Йелоуклауд.
— Минал е оттук — отвърна Йелоуклауд. — Виждаш ли?
Айрънбеър разгледа земята и кимна. Не забеляза нищо, но прочете в мозъка на другия, че той е разпознал следите.
— Преди колко време е бил тук?
— Не мога да кажа със сигурност. Всъщност няма голямо значение. Да тръгваме.
Вървяха почти четвърт час в мълчание, преди Айрънбеър да реши да попита:
— Забеляза ли някакви следи от преследвача му?
— Никакви. Тук-там се виждат само няколко кучешки дири. От разказа ти за звяра излиза, че не би могъл да има подобни размери.
— Не. Много по-едър е.
Йелоуклауд не се подведе по лъжливите следи в Каньона на двойната пътека и продължи на североизток към основния пролом.
Имаше нещо хипнотизиращо в равномерния вървеж, в изникващата от мрака пътека сред скали, локви, кал и храсти. Студът не беше толкова режещ, колкото можеше да се очаква, тъй като вятърът бе отслабнал, но Айрънбеър започна да усеща как се вкочанява — по-скоро по психологически причини. Водите покрай тях се плискаха и бълбукаха. Ръцете му се движеха, а краката пристъпваха почти автоматично.