— Доста време ти отне — обади се Мансин.
— Нали знаеш, че понякога стават засечки — мозъкът е в необичайно състояние и в него се прониква трудно.
— Нещо не е наред — отсъди Мансин. — И аз се опитвам от известно време.
— Може би сме твърде закъснели — намеси се Мърси.
— Не ставай смешна!
— Просто се опитвам да бъда реалистка.
— Свързах се с дома на Йелоуклауд, докато се мъчехте да установите контакт — обади се Елизабет. — Жена му ми съобщи, че преди известно време той и Айрънбеър са тръгнали заедно. Отишли са към каньоните, каза тя.
— По следите на Сингър ли? — попита Мансин.
— Не пожела да каже нищо повече. Но каква друга причина би могло да има?
— Наистина.
— Ще опитам отново — каза Фишър.
— Почакай — спря го Елизабет.
— Защо?
— Сам не успяваш да постигнеш нищо.
— Искаш да кажеш, че трябва отново да се обединим и тогава да опитаме, така ли?
— Защо не? Нали затова сме тук. Да работим заедно.
— Мислиш ли, че Сандс?… — започна Мансин.
— Вероятно — отвърна Елизабет.
— Така е — каза Мърси. — Но той няма да ни навреди.
— Е, права си да изтъкваш защо сме тук — обърна се Мансин към Елизабет.
— А ако не успеем да открием Джими? — попита Фишър. — Какво ще правим тогава?
— Ще опитаме отново със Сингър — отговори Елизабет. — Може би този път ще ни послуша.
Вървиш. Сред сребристочерния пейзаж. Сега забави стъпки. Остави подвеждащи следи. Сякаш очакваш засада иззад тези скали. Заличи дирите от следващите трийсетина метра с клонка от храст. Добре. Продължавай. Пътят е чист. Обсипан е със смътно различими червени и бели петънца. Вървиш. Отражението на небесната мълния се изкривява в огледалото на водите. Отново слабо думкане на барабани. Вятърът непрестанно бучи между скосените стени.
Тук дребните капчици дъжд покриват лицето като със стъклена маска, миглите са призми, които разлагат светлините — те изпълняват геометричните фигури на своя танц в цветовете на спектъра, слети в дъги. Избърши лице. Сенките отскачат назад. Усмивката на Койота чезне зад светлината и мрака. Тук прекоси сред летящите пръски. Следвай краката си, все едно накъде води следата. Заобиколи. Още веднъж. Безмълвни маскирани танцьори сред сенките. Далеч-далеч назад — слаба зелена светлинка. Защо поглеждаш назад? Обръщането обвързва. Сега се изкачи. Спусни се отново. След малко каньонът става по-тесен, после отново се разширява. Многооко създание е седнало на висока скална козирка, но не помръдва. Може би е замръзнало или просто наблюдава. По-високо зазвучават ударите на барабана. Движиш се в ритъм с тях. Огън в издълбан камък. Йей от дъжд се вие като мост от висините до долу. Птичи следи зад луноподобна стена. Конска бедрена кост. Празен хоган. Полуизгорял дънер. Докосни слюдата, която блести като цветен прашец. Спомни си песента, която старецът…
— … Сингър.
Слабо, слабо. Вятърът или ехото му. Уморена дума на уморен дъх.
— Били Блакхорс…
Сега пак от онова скалисто място.
— Усещам те, следотърсачо — там някъде горе…
Има нещо. Нещо, което той трябва да помни. Това пътуване. За да върви по своята пътека. Въпреки всичко.
— Приятелите ти не ме спряха. Аз все пак ще дойда, ловецо.
Призрачното ехо на вятъра. Думи в главата му. Може би стари приятели. Познати.
— Защо не ми отговаряш? Думите не издават нищо.
Котка призрак, подобие на чинди. Тя е. Котката.
— Тук съм, Котко.
— И аз те следвам.
— Знам.
— Добро място си избрал.
— То ме избра.
— Няма значение. По-добро е от градовете.
Били спря, за да остави повече следи в калта, да създаде впечатление, че на това място може би е устроена още една засада.
— Идвам. Не можеш да бягаш вечно.
— Само дотам, докъдето трябва. Ти си ранена…
— Да. Но раната не е достатъчно сериозна, за да ме спре. Ще се срещнем.
— Разбира се.
— Усещам, че си станал по-силен отпреди.