Стори му се, че видя широка предна лапа да се протяга в горния край на каменната грамада. Но от това разстояние не можеше да е сигурен.
Потрепване ли беше това?
Стреля отново и взриви центъра на купчината скални отломъци.
Из целия каньон се разнесе мощен грак. Отново се чу онова плющене — този път бавно. Били вдигна поглед нагоре и зърна черната сянка да отлита надясно.
— Свърши се — запя той, опрял глава на ръката си — и моята благодарност се издига като дим…
Думите се носеха бавно, докато погледът му обхождаше дъното на каньона. После челото му се набърчи. Стана. Наведе се напред, взря се по-внимателно.
— Защо? — попита на глас.
Но никой не отговори.
Следата, по която бе вървял, не свършваше на това място. Неизвестно защо бе пропуснал да я забележи преди. Тя продължаваше надясно, извиваше и се губеше от погледа зад стената на каньона, като вероятно продължаваше към по-далечния край на местността.
Били метна оръжието си на рамо и оправи раницата. Не му беше ясно какво означава това, но щеше да продължи.
Върна се на мястото, откъдето се бе изкачил, и започна да се спуска.
Рамото го болеше. Освен това дъждът се сипеше върху лицето му, един камък го бодеше в гърба. Известно време не чувстваше нищо друго и чак после осъзна, че тези усещания означават едно: жив е.
Айрънбеър отвори очи. Прожекторът на Йелоуклауд лежеше наблизо и осветяваше един сипей.
Извърна глава и видя самия Йелоуклауд. Той седеше, облегнал гръб на един камък, изпружил крака пред себе си. С двете си ръце се държеше за лявото бедро.
Айрънбеър вдигна глава, протегна ръка, облегна се на лакът.
— Жив съм. — И седна. — Ти как си?
— Кракът ми е счупен — отвърна Йелоуклауд. — Над коляното.
Айрънбеър стана, отиде до прожектора, вдигна го и пак се обърна към Йелоуклауд.
— Лошо — приближи се той. — Не можеш да се движиш дори на куц крак.
Клекна до него.
— Не знам точно как е най-добре да постъпим — рече той.
— Имаш ли някакво предложение?
— Вече се обадих за помощ. Портафонът ми не е повреден. Ще пристигнат и ще доведат лекар. Ще ме измъкнат оттук на носилка, ако се наложи. Не се тревожи. Ще се оправя.
— Защо все още сме живи?
— Според мен звярът не сметна, че си заслужава да ни убива. За него бяхме просто досадници, от които трябва да се отърве.
— Това показва колко сме важни в действителност, не мислиш ли?
— Не се оплаквам. Слушай, край стената има сухи клонки. Би ли донесъл няколко наръча? Искам да запаля огън.
— Разбира се. — Айрънбеър тръгна да изпълни поръчката. — Чудя се докъде е стигнала онази твар.
— Не можеш ли да разбереш?
— Засега не искам да се доближавам до нея. Тя може да вреди и само с мозъка си.
— Смяташ да тръгнеш след нея ли?
— Стига да измисля начин да я проследя.
Йелоуклауд се усмихна, обърна глава и посочи с брадичка:
— Отправи се натам.
— Аз не съм следотърсач като теб.
— Че не ти и трябва. Онзи звяр е достатъчно тежък и бяга съвсем открито. Нищо работа. Пък и ни най-малко не го е грижа дали някой от нас знае накъде се е запътил. Вземи прожектора. Ще можеш да виждаш отпечатъците.
Айрънбеър донесе наръч съчки и се върна да потърси още. Когато дойде и с втория куп, Йелоуклауд вече беше стъкнал огъня.
— Мога ли да направя още нещо за теб? — попита Айрънбеър.
— Не. Тръгвай спокойно.
Айрънбеър метна оръжието си на рамо и взе прожектора. Когато обходи с лъча каньона, лесно забеляза следите.
— Вземи и това — подаде му Йелоуклауд портафона.
— Добре. Отивам да се опитам още веднъж.
— Може би трябва да се целиш в окото.
— Може би. Довиждане.
— Успех.
Айрънбеър се обърна и тръгна. Водата беше тъмна, говореше на език, който той не разбираше. Пътят беше чист. Следите — огромни.
Върви покрай виещата се стена на каньона. Вятърът пее, поривите му връхлитат като побеснели над ширналия се тук поток и издигат вихрушки от блеснали капки. Другата страна е по-закътана, но червеният път минава близо до тази стена и сега тръгва нагоре. Вълничките сякаш носят скални рисунки. Отпечатъци от лапата на коварната твар. Покрити със скреж кости край следата. Заек. Изгорял хоган, вътре — зелена светлина. Място на смъртта. Да отмести очи. Да побърза напред. Сияние на кристал. Стената е покрита с ивица сняг, пухкав като перце. Следата продължава да криволичи. Дотам, докъдето стига погледът. Кой сега е плячката?