Спира да пийне вода там, където в потока се влива ручей. Изгарящо-ледена вода с вкус на скала и на пръст. Към него се движи пелена от мъгла, а в нея, край южносин пламък, се виждат маскирани танцьори. Земни ритми. Превърнал се е в дим, понесъл се по своя път, безмълвен и безлик, устремен да се слее с мястото, откъдето избликват и пулсират вибрациите на земния танц. И да се изгуби в него.
Бели и меки, поглъщащи всичко звуци — както оттам, където бе тръгнал на лов за онзи гарлет някога, много отдавна…
Танцьори вляво, танцьори вдясно, танцьори, пресичащи пътя му. Дали изобщо го забелязват, така невидим и приличен на дух, когато минава покрай тях по все тъй ярката, все тъй червена пътека, начертана на земята като че с огън и кръв?
Един танцьор се приближава, понесъл нещо, покрито с тъкана кърпа на старинни шарки. Той спира, защото танцьорът с едно движение препречва пътя му и протяга предмета право към него. Свалят покривалото и под него се показват две ръце. Вглежда се в тях. Този белег близо до основата на левия палец… Неговите собствени ръце.
Когато ги разпознава, те се издигат и започват да кръжат пред него, сякаш Били прикрива лицето си с тях. Усеща ги като ръкавици в периферията на аурата си. С тях е одирал кожи на дивеч, сражавал се е, галил е косите на Дора…
Оставя ги да паднат от двете му страни. Хубаво е да си ги върне. Танцьорът се отдалечава. Били се завърта като снежна вихрушка и продължава по своята следа.
Няма време. Сноп сиви клонки изникват изпод земята на склона вдясно, до следата… Спира и наблюдава как цветът им се променя в зелен, как по повърхността им се появяват издатинки, които се превръщат в пъпки. Пъпките се разпукват, листата се разтварят, изправят се, растат. Появяват се бели цветове.
Отминава, поклаща ръце. Отляво приближава друг танцьор с нов предмет.
Били спира, колебае се и поема в ръцете си като дар собствените си стъпала, които поставя под себе си — на мястото им на земята. „Толкова много километри сме извървели заедно…“
Крачи, отново крачи по следата. С ходилата си усеща пулса на земята. Няма време. Нагоре пред него се издигат снежинки. Потокът е сменил посоката на течението си. Кръвта се влива отново в ранената сърна, която лежи неподвижно на пътя му. Тя скача, изправя се на копитата си, обръща се и бяга.
Сега мъглата се отдръпва като завеси от двете му страни. Към него пристъпват четирима маскирани танцьори, които носят собственото му тяло. Той го облича отново, благодари им, но те се оттеглят мълчаливо.
Продължава по следата. Мъглата се мести. Всичко се мести освен следата.
Били долавя звук, който не е чувал от безброй години. Той се ражда някъде в далечината зад него и при приближаването си се превръща в пронизителен писък: локомотивна свирка.
После чува пухтенето. Подобни локомотиви вече не се произвеждат. Тук няма нищо, по което да минат. Има…
Забелязва релсите, които вървят успоредно на следата. А онази козирка отпред сега прилича на перон…
Свирката се чува отново. По-близо. Той усеща пулса на машината, наслагващ се върху ритмите на земята. Пристига влак, какъвто не е виждал от години. Пристига по немислим начин на това немислимо място. Били продължава да върви, докато шумът изпълва света. Всеки момент влакът може да изникне до него.
Писъкът на свирката го оглушава. Той обръща глава.
Да, влакът е пристигнал. Старинен, черен, бълващ пушек, драконовиден локомотив, а зад него — няколко пътнически вагона. Чува как спирачките засвистяват.
Поглежда назад към перона, където сега стои една-единствена приведена фигура и чака. Почти позната…
Сред грохот и скърцане на метал локомотивът се изравнява с него, все повече забавя ход и спира до перона. Били подушва мириса на дим, смазка и нажежено желязо.
Фигурата на перона се запътва към първия вагон и сега той разпознава стария мъртъв певец, който го научи на песента. Секунда преди да се качи, мъжът се обръща и му махва.
Погледът на Били вторачено се плъзга по прозорците на вагоните. Зад всеки от тях има лице. Той разпознава всички. Все негови близки, сега — мъртви: майка му, баба му, чичовците, братовчедите, двете сестри…
Дора.
Само Дора се взира в него. Другите гледат встрани, разговарят помежду си, обхождат с очи пейзажа, новия пътник…
Дора се взира в него и ръцете й се борят с лостчетата в долните ъгли на прозореца. Тя ги натиска и ги дърпа почти обезумяла.
Свирката прозвучава отново. Локомотивът запухтява. Били осъзнава, че тича, тича към влака, към вагона, към онзи прозорец…