Влакът потрепва, изтраква. Колелата се завъртат.
Дора все още се бори с лостчетата. Изведнъж стъклото се плъзга нагоре. Устата й се движи. Тя крещи, но думите й се губят сред шума на влака.
Той крещи на свой ред. Името й. Тя вече се е навела през прозореца с протегната дясна ръка.
Влакът набира скорост, но Били почти не изостава. Протяга ръка. Може би метър дели дланите им. Устните й продължават да се движат, но той не може да чуе думите й. За момент всичко се завърта пред погледа му, струва му се, че тя започва да изчезва.
Ускорява крачка и разстоянието между ръцете им намалява — шейсет сантиметра, трийсет, двайсет…
Ръцете им се вкопчват една в друга и тя се усмихва. За миг той се движи със скоростта на влака, после започва да усеща напрежението. И разбира, че трябва да пусне ръката й.
Разтваря длан и наблюдава как Дора стремително се отдалечава. Той пада на земята.
Не знае колко дълго е лежал. Когато поглежда отново, влакът е изчезнал. Няма ги и релсите. Няма го перона. Протегнатата му ръка лежи в ледения поток. Снегът вали над него. Изправя се.
Огромните снежинки се носят наоколо. Вятърът е замрял. Водата се е смълчала. Сред безмълвието Били вдига ръка и се взира в нея като в нещо ново и непознато.
След много време се извръща и отново търси следата. Продължава пътуването си по нея.
Стъпва тежко. Въодушевлението и потиснатостта се редуват, накрая се смесват. Да я улови и после да я остави да си отиде. За да пътува с призрачния влак на Смохала през снега. Отново раздяла. Дали някога ще се съберат пак?
Тогава осъзна, че прекосява огромна пясъчна рисунка. Целият район около него бе осеян със стилизирани многоцветни фигури. Стъпваше по отпечатъците на дъгата, минаваше покрай Ет-хай-нах-аши — Онези, които вървят заедно. Това бяха близнаците, създадени във втория свят от Бегочиди. Първият човек и останалите се изкачили от Подземния свят по този път. Самата рисунка беше онази, която се използва в Хожони, Пътя на благословията. Дирята следваше дъгата, отвеждаше към царевичното стебло, където прие жълтия цвят на царевичния прашец. После нагоре, нагоре по стеблото. Небето се освети от ярък пламък, когато мина покрай женската дъга и мъжката мълния. Провря се между изображенията на Голямата муха и се запъти на север към отпечатъците от стъпки, белязани с жълт цветен прашец.
Излез, за да тръгнеш отново по следата, да прекосиш началото на големия каньон вдясно, да продължиш на север. Сам, с песен. Красив е падащият сняг. Красиво е навред наоколо…
— Възхищавай и се, докато все още можеш, следотърсачо.
— Котко? Ти си мъртва. Нямаме повече работа заедно!
— И сега ли смяташ, че съм мъртва?
— Докоснах лапата ти на мястото, където ти падна. Тя беше неподвижна и сякаш стъклена. В тебе нямаше живот.
— Мисли си така, щом искаш.
— Нито пък е възможно нещо да се измъкне изпод онази грамада от камъни.
— Ти ме убеди. Ще се върна и ще легна…
Били се обърна, но видя само сняг в каньона и нищо друго.
— … но първо ще те намеря.
— Няма да е твърде трудно.
— Радвам се да го чуя от теб.
— Искам да свърша онова, което съм започнал. Побързай.
— Защо не ме почакаш?
— Трябва да вървя по една следа.
— И това е по-важно от мен?
— От теб ли? Ти сега изобщо не ме интересуваш.
— Не звучи особено ласкаво. Все пак така да е. Ако трябва да се срещнем при твоята следа, там ще се срещнем.
Били провери оръжието си.
— Трябваше да се качиш на влака — каза той.
— Не те разбирам, но няма значение.
— Има все пак — отбеляза Били, заобиколи една скала и видя, че следата продължава напред.
Над водата танцуваше снежна вихрушка. Той чу единичен удар на барабан.
Болката в рамото беше намаляла и се бе превърнала в тъпо пулсиране. Той се вглеждаше в сгъстените сенки, когато минаваше покрай тях, питаше се дали звярът не изчаква, за да скочи върху него, макар да знаеше, че този страх е нелогичен, тъй като следите се стелеха ясно отпред. Пък и защо й беше нужно на тази твар да си прави труда да лежи свита на две и да го чака, когато можеше да отдели една секунда и да го смаже, като се върне на мястото, където се срещнаха?
Айрънбеър изруга, но продължи да се взира. Дъхът му образуваше кълба пара пред него. Носът му беше замръзнал, а очите му периодично сълзяха.