— Успял е — каза Фишър. — Звярът е унищожен.
Айрънбеър не отговори.
— Край — обърна се към него Фишър. — Сингър победи.
— Звярът е прекрасен — произнесе Айрънбеър. — Тази шия… окото… то прилича на скъпоценен камък…
— Мъртъв е — каза Фишър. — Почакай, докато проверя. Ще ти кажа откъде да се изкатериш навън. Ще изпратим някой да те прибере.
— Но къде е Сингър?
— Смятам, че знае как да се погрижи за себе си. Сега е в безопасност. Ще се появи, когато е готов. Имай търпение.
— Ще тръгна след него.
— Какво? Защо?
— Не зная. Наречи го чувство. Искам да видя този човек — след всичко, което се случи.
— Как възнамеряваш да го намериш?
— Започвам да хващам цаката на следотърсачеството. Не мисля, че ще е особено трудно.
— Цялата история свърши, а това място е опасно.
— Досега следата на Сингър минаваше през безопасни участъци. Освен това разполагам с телефон.
— Ти май също си превъртял!
— Не се безпокой за това.
Айрънбеър се извърна, вдигна очилата си, нагласи ги да пропускат само видимите лъчи и тръгна по следите на Сингър.
— Мисля да те оставя за малко — каза Фишър. — Ще отида да кажа на останалите. Освен това ми е нужна почивка.
— Правилно.
Айрънбеър пое на север. За момент му се стори, че чува локомотивна свирка и си спомни за баща си. Огромни снежинки изпълваха въздуха. Омота шала около носа и устата си и продължи да крачи напред.
Мърси Спендър,
когато чу новината,
отвори бутилката с джин, която бе донесла,
и си наля силно питие,
докато си свирукаше „Рок на вековете“ през цялото време;
чувстваше как отговорността отпада,
отправяше благодарности,
решаваше кои книги да прочете
и какво да изплете
по време на лечението си;
помоли се с дума-две
за душата на Уолтър Сандс,
когото внезапно
забеляза в чашата пред себе се
да поклаща глава;
— почивай в мир — изрече тя
и с пуфтене пресуши питието,
а когато отиде да си налее второ,
чашата се счупи без причина,
на нея много й се доспа,
реши да си запази сериозната разпивка
за следващия ден
и сънят й беше неспокоен.
Алекс Мансин
отпътува за вкъщи, щом чу новината,
играта беше свършила,
неговият отбор бе победил
отново;
и след като се сбогува с другите
и пристигна с кабината у дома,
посети кучешките колибки
и известно време си поигра с кучетата —
палави, скимтящи, ближещи го,
виждаше в мозъците им любов към себе си
и това го изпълваше с топло чувство,
а после отиде до пулта си
с чаша топло мляко в дясната ръка,
поработи над множеството съобщения,
пристигнали
както винаги;
беше прекалено възбуден, за да заспи,
мисли за последното начинание се стрелкаха в мозъка му
като кутрета
и усмивката на Уолтър Сандс
сякаш проблесна за миг
на екрана,
докато четеше котировките на борсата
и си играеше с чифт сувенирни зарове,
които бе намерил в долното чекмедже
на скрина в задната стая.
Елизабет Брук
усети желание да бъде обладана,
изненада се от силата на това чувство,
но осъзна, че ритъмът и напрежението през последните дни,
стихнали внезапно,
изискват и известно физическо отпускане;
така че каза „довиждане“ на другите
и отпътува обратно за Англия,
за да покани приятеля си
на чай,
да му разкаже за последните си преживелици,
да послуша малко камерна музика
и да се освободи от призрака на Уолтър Сандс,
който я тревожеше
твърде много.
Чарлс Дикенс Фишър
в стаята си в хотел „Гръмотевична птица“
с кана кафе
гледаше снега през прозореца,
замислен за зет си
и за индианците
в уестърните, които бе гледал,
и за оцеляването в пустинята,
и за огромния мъртъв звяр,
чийто образ накара да изникне
на моравата отпред
(и изплаши една двойка в съседното крило,
случайно погледнала навън
в този момент),
припомни си от видеокартината,
която бе извикал по-рано,
око, горящо като кристала на Уотърфорд,
и зъби като сталактити,
после отхвърли видението
и сътвори образ
в естествен ръст на Уолтър Сандс,
седнал в креслото
и отвръщаш, на погледа му,