и когато го запита:
— харесва ли ти да си мъртъв?,
Сандс сви рамене
и отвърна:
— има си своите предимства,
има си своите неудобства.
Върви. Вече по западния ръб на каньона. Запътил се е на североизток. Завива, тръгва още по на север. Отдалечава се от каньона, като крачи през снега към дърветата. Преди по-малко от час пътят му е прекосил водата и се е изкачил на стената. Тук горе вятърът е бурен, макар от снеговалежа да са останали само отделни летящи снежинки.
Движеше се неотклонно напред. Койот нададе вой някъде сред дърветата или напред в далечината зад тях. Когато повървя още малко, до него достигна ухание на гора и пукане на клони.
Хвърли поглед назад, преди да навлезе в гората. Стори му се, че точно над ръба на каньона се издига зеленикаво сияние. След миг то изчезна от погледа му, скрито от снежна вихрушка, останаха само заобикалящите го отвред дървета и притихналият вятър. Докоснеше ли клоните, от тях с отривист звън се отронваше лед. Това толкова приличаше на едно друго място, място на постоянен здрач и мраз, където бе ходил на лов за ледени мечки, както той ги наричаше, докато дребното бледо слънце пълзеше по хоризонта. Пискливото свистене на мечките можеше да долети всеки момент и тогава разполагаше с броени секунди да създаде бариерата и да открие парализиращ огън, преди глутницата да се извие в дъга и да връхлети върху него. А после трябваше да премести бариерата, за да защити падналите животни, докато останалите не са ги изяли. Да повика космическата совалка…
Вдигна очи сякаш в очакване да види как тя се снишава. Но освен надиплените във всички посоки завеси от перленосиви облаци не се забелязваше нищо. Този лов беше различен. Съществото, което търсеше, не можеше да се улови толкова лесно, нито да се отнесе и да се затвори в клетка. Какво пък, така беше по-интересно.
Прекоси заледено по бреговете си поточе и пътят му рязко зави през дере, където от малка пещера го наблюдаваше зеленооко създание. Заизкачва се и когато излезе от падината, дърветата се бяха разредили.
Пътят му го поведе вляво, все така нагоре. Изкачваше се все по-високо и по-високо, докато накрая се озова на било, откъдето се разкриваше просторна гледка към околността. Там спря, взря се в черния север, накъдето водеше следата му — тя продължаваше напред и напред, докъдето погледът стигаше, сред странната полусветлина, която го бе съпровождала по време на пътуването му. Отвори торбичката си и хвърли цветен прашец пред себе си в посока на сиянието. После се обърна към синия юг, към отвора в земята, откъдето бе излязъл, разпиля още цветен прашец и за първи път забеляза, че зад него няма никаква следа, че пътят му до това място е изчезвал още докато е вървял по него. Почувства, че не би могъл да направи и крачка на юг дори да опита. Нямаше връщане назад по пътя, по който бе дошъл.
Изправи се с лице към жълтия запад, където денят се надипляше и преваляше. Докато хвърляше цветния прашец, замисли се за свършека, за затварянето на циклите. После се обърна на изток, като размишляваше за всички утрини, които бе познал, и за следващата, която щеше да се роди оттук. Виждаше с необичайна яснота далеч пред себе си на изток и разсъждаваше за земята, над която се рееше погледът му, като добавяше картини от вътрешния пейзаж на паметта си и се удивляваше защо изобщо бе пожелал да се отрече от тази Динета — толкова неделима част от него.
Не знаеше колко дълго се е взирал на изток. Изведнъж въздухът над главата му се изпълни със завихрени светлинки под съпровода на меко жужене. Сякаш рой светулки танцуваха пред него. После внезапно отлетяха надясно. Осъзна, че това е предупреждение.
Погледна натам. В далечината между дърветата се носеше зелено сияние. Отново отмести очи към следата и пое по нея.
След малко вече бягаше и ледени частици щипеха лицето му. Носени от пориви на вятъра, те от време на време се издигаха и се сгъстяваха в краткотрайни облаци. Снегът обаче не скриваше следата. Каквото и да ставаше, тя неизменно се забелязваше съвсем ясно. Проследи я в далечината с поглед и видя как навлиза в дере, което завива наляво. Там дирята сякаш се стесняваше. Все така вървеше по нея, тя ставаше все по-тясна и в средата на долчинката заприлича на панделка от коледен подарък. Странно обаче, ширината на самото дере сякаш си оставаше същата, макар вече да бе стигнал и да бе подминал участъка, където следата бе започнала да изтънява. И сега откри нещо ново.
В началото дерето изглеждаше малко по-дълбоко и по-дълго, отколкото очакваше след първите си впечатления. Нищо повече. Ала след като навлезе навътре, всичко наоколо като че ли се разшири, за да изникне огромен каньон с високи стени. Колкото повече напредваше, толкова по-стръмни ставаха стените, а пространството между тях се увеличаваше. Цялото място бе осеяно с грамадни камъни, невидими дотогава. Но червеният път, по който вървеше, не промени ширината си. Нямаше и следа от стесняването, което бе забелязал по-рано.