И пак се изкачва. Всичко е странно. Загубил е представа за време и пространство. Понякога му се струва, че местността бясно препуска покрай него, друг път сякаш върви цяла вечност, за да измине нищожно разстояние. Следата го води през нови планини. Вече не знае със сигурност къде точно се намира, макар да е уверен, че продължава да се движи на север. Снегът се превръща в дъжд. Дъждът идва и си отива. Следата отново го повежда нагоре и минава през скалисти клисури. На места край него се носят буйни поточета, той се прокрадва през теснини, допрял гръб до някоя канара, държи се единствено с върховете на пръстите си и на петите. От време на време ярки непонятни завъртулки обрамчват облаците, за да бъдат заличени от сивотата само след няколко секунди.
Наложи се да свали раницата и якето, за да се промуши през съвсем тесен проход. Той завиваше толкова рязко наляво, че Били със сигурност нямаше да го забележи дори в ясен ден, ако оттам не минаваше насочващата следа. Стори му се, че в земните пукнатини, през които се промъкна, преди пътят да стане отново широк, се гърчат пламтящи фигури и наподобяват движенията на високите вретеновидни анклавари в света, наречен Баю, през любовния им период.
Застина на място, когато се обърна и изпъна схванатите си мускули. Кое беше това място? В предната част на скалата вдясно имаше руина. Още по-нататък, вляво и горе, където каньонът продължаваше да се разширява — втора. Това бяха непознати развалини от камък и разяден кирпич, макар едно време да си бе мислил, че са му известни почти всички руини. Изпитваше изкушението да спре и да ги разгледа набързо, но думкането на барабаните бавно зазвуча отново, а неговата следа водеше напред към по-големи височини.
Каньонът зави надясно, дъното му стана още по-стръмно, стените се отдръпнаха и разкриха по-широки простори. Той се заизкачва и край него изникнаха нови руини. Името Лукачукай проблесна в съзнанието му, когато си спомни разказа за изгубените развалини, останали от Анасази. Вятърът утихна, а барабанният ритъм се ускори. Смътни фигури пробягваха зад неравните стени. Взря се в равната височина пред себе си. Видя края на своята следа. Ледена тръпка премина през цялото му тяло и той почувства как косата на тила му се изправя.
Направи крачка напред, после — втора. Пристъпваше бавно, предпазливо, сякаш земята всеки момент щеше да пропадне под краката му. Все пак всичко си идваше на мястото, не беше ли така? Несъмнено. Всички следи свършват по един и същи начин. Защо тази трябваше да прави изключение? Ако вървиш по следите на едно същество през целия му живот — от първите му несигурни стъпки до последните, отново несигурни, — краят винаги е един и същи.
В далечината край една скала, под издатина в стената, следата свършваше пред празния поглед на кафяв от годините човешки череп. По-нататък път не се виждаше.
Ритъмът на барабаните се промени. Мах-их, Палавника, Койота, Онзи, който броди наоколо, се взираше в него иззад ъгъла на близка руина. Бяла дъга йей образува арка между върховете на двете стени на каньона. Дочу как тракат роговите пръстени на опашката на гърмяща змия, които съпровождаха думкането на барабаните. Зелено стебло проби земята, извиси се нагоре, пусна листа, после се разпукна червен цвят.
Продължи да крачи. Докато се приближаваше, черепът сякаш трепна и леко се придвижи напред. Вътре проблесна искра, а после зад всички отвърстия, обърнати към Били, засия бледа зелена светлина. Далеч вдясно Койота изведнъж изръмжа тихо.
Били вече стигаше до края на следата, когато черепът се преобърна и се извъртя малко надясно, без да откъсва вперените си право в него очни кухини.