Не спря, за да разгледа руините наоколо, а продължи направо към мястото с изгорелите храсти и треви, които подсказваха, че там е имало битка. Когато стигна до там, клекна и остана дълго време неподвижен — изучаваше почвата. Късчета тюркоаз, засъхнала кръв… Каквото и да е станало тук, било е жестоко.
Накрая се изправи и се обърна към руината вляво. Нещо бе пълзяло или е било влачено в тази посока. Отвори мозъка си и внимателно проучи, но не откри нищо.
Смътни образи преминаваха през съзнанието му, докато приближаваше руината. Той беше част от съществото, което мисълта на Сандс създаде тук при изключително символични обстоятелства, бе почувствал прииждането на телекинетичната сила, бе усетил взрива. Но след това събитие идваше празнота. В същия момент бе отнесен, за да продължи вървежа си по следата.
… и тогава го видя, подпрян на стената близо до ъгъла на руината. Най-напред Айрънбеър не можа да разбере дали диша, макар широко отворените очи да гледаха надясно.
Когато се приближи още повече, забеляза пиктограмата, която самият Сингър бе начертал на стената със собствената си кръв. Огромен кръг с две точки вътре, разположени една до друга приблизително на една трета надолу по диаметъра. По-ниско, под тях, имаше извита нагоре дъга.
Отдаден на мига, Айрънбеър поклати глава пред това рядко, силно нещо. И то вероятно щеше да е нетрайно като бизона. Риск, който се поема само веднъж в живота. Но точно сега, точно в този момент, преди Айрънбеър да помръдне и да разруши магията на усещанията, нещото съществуваше. Също като бизона.
Високо в огнената планина,
на изгубеното място на Древните,
огън пада вдясно от мен,
вляво от мен,
отпред, отзад, отгоре и отдолу,
срещнах чиндито на своето „аз“,
„аза“ на чинди.
Да си дам ли име сега,
след като го погълнах?
Вървя по следата на дъгата.
Във време на огън и лед
на изгубеното място на Древните
срещнах чиндито на своето „аз“,
превърнах се в „аза“ на моето чинди.
Пътешествах из светове.
Навсякъде съм ловец.
Сърцето ми бе разделено на четири
и изядено от ветровете.
Върнах си частите на сърцето си.
Седя в центъра на целия свят
и изпращам да звучи моята песен.
Навсякъде се чувствам у дома,
всичко ми е върнато.
Проследих дирята на моя живот
и срещнах себе си в края й.
Красиво е навред около мен.
Найенезгани идва за мен
в Дома на тъмнината,
отстранява с жезъла си
изкривените неща, нещата, обърнати наопаки.
Мрачния ловец ме помни,
Койота ме помни,
Небесните хора ме помнят,
земята ме помни,
Древните ме помнят.
Аз самият си спомних себе си —
как идвам тук горе, в света.
Седя върху огромна пясъчна рисунка,
която е Динета, аз съм в центъра й.
Силата й ме помни.
Койота зове иззад преградата от тъмнина…
Аз погълнах себе си и станах силен.
Красиво е навред около мен.
Пред мен, зад мен, вдясно
и вляво от мен —
царевичен прашец и дъга.
Белият лек ме повдига на дланта му.
Танцьорът в сърцето на всичко
се върти като пясъчна вихрушка пред мен.
Моят наниз от мълния е накъсан.
Моите правила са изречени от мен самия.
Единственият ми враг, моето „аз“, родено отново, също танцува.
Следата ми, съзнанието ми са изпълнени със звезди, завъртели се в огромното си колело
по пътя към пролетта. Звезди.
Идвам като дъжд с вятъра
и с всичко онова, което расте.
Белият лек ме повдига на дланта му.
Тук, в изгубения Лу-ка-чу-кай, казвам:
Ловът никога не свършва.
Пътят е красота.
Лекът е силен.
Влакът призрак не спира тук вече.
Аз съм ловецът
в очите на преследваните.
Ако повикам, те ще дойдат при мен,
ще излязат от Планината на мрака.